— Още вали — отбеляза той с онзи тих глас, който хората използват, ако станат преди да е изгряло слънцето.
Дурник кимна.
— По това време на годината вероятно цяла седмица няма да се появи вятър. — Той отвори кожената кесия, която висеше на бедрото му, и извади прахан. — Смятам, че ще е по-добре ако запалим огън.
Тот, огромен и тих, отиде до заслона, взе два мяха и тръгна по стръмния склон към извора. Въпреки огромните си размери, той почти не вдигаше шум, докато се движеше между обвитите от мъгла храсти.
Дурник застана на колене до огнището и натрупа сухи съчки в центъра му. След това постави праханта до клечките и извади кремъка и огнивото си.
— Леля Поул още ли спи? — попита Гарион.
— Почива си. Казва, че е много приятно да се излежаваш в топлото легло, докато някой друг запали огъня — усмихна се нежно Дурник.
Гарион също се усмихна.
— Вероятно е така, защото през всичките тези години тя обикновено ставаше първа. — Той направи пауза. — Още ли се сърди заради снощи?
— О — рече Дурник и си наведе над огнището, за да удари кремъка с огнивото. — Мисля, че вече се е успокоила. — Огнивото изчатка в кремъка и дъжд от светли, бавно угасващи искри се разпръсна в огнището. Една падна в праханта и ковачът започна да духа слабо, докато в центъра не се появи малко езиче оранжев пламък. Тогава той премести внимателно праханта под съчките и огънят се увеличи със сухо пращене.
— Ето, готови сме — каза той, загаси пламъка върху праханта и я прибра в кожената кесия заедно с огнивото и кремъка.
Гарион коленичи до него, и започна да чупи един сух клон на по-малки парчета.
— Беше много смел снощи, Гарион — каза Дурник.
— Смятам, че тази дума означава „луд“ — отвърна кисело Гарион. — Някой със здрав разум би ли се опитал да направи такова нещо? Бедата е, че обикновено попадам в центъра на битката преди да си помисля какви опасности крие. Понякога се чудя дали дядо не е прав. Може би леля Поул наистина ме е изпуснала да падна върху главата си, когато съм бил бебе.
Дурник се изсмя тихо.
— Съмнявам се. Тя е много внимателна с деца и с чупливи неща.
Сложиха още дърва в огнището, докато пламъкът не запращя жизнерадостно, и Гарион стана. Светлината на огъня се отразяваше от мъглата като нежен червеникав блясък, в който имаше нещо неясно и нереално. Сякаш, без да осъзнават, през нощта бяха пресекли границите на реалния свят и бяха влезли в царството на магиите и вълшебствата.
Когато Тот се върна от извора, Поулгара излезе от заслона, решейки дългата си тъмна коса. Поради някаква причина единственият й бял кичур, който се намираше над лявата й вежда, тази сутрин изглеждаше още по-бял.
— Много хубав огън, скъпи — каза тя и целуна съпруга си.
После погледна Гарион и попита:
— Добре ли си?
— Какво? А, да, добре съм.
— И нямаш наранявания, синини или опърлени места, които може да си пропуснал снощи?
— Не. Изглежда, че се отървах без драскотина. — Той се поколеба. — Наистина ли беше толкова разтревожена, лельо Поул — имам предвид заради Ерионд и мен?
— Да, Гарион. Наистина — но това беше снощи. Какво искате да закусвате тази сутрин?
Малко по-късно дойде Силк и приклекна до огъня. Ръцете му бяха протегнати към пламъците, а подозрителният му поглед беше прикован в бълбукащото гърне, което леля Поул беше поставила на плоския камък до огнището.
— Каша? — попита той. — Пак ли?
— Овесена — конкретизира леля Поул, докато разбъркваше съдържанието на гърнето с дървена лъжица с дълга дръжка.
— Все тая, Поулгара.
— Овесената кашата е най-хубавата.
— Ама пак си е каша.
Тя го погледна и повдигна вежда.
— Кажи ми, принц Келдар, защо си толкова недоволен сутрин?
— Защото ненавиждам утрините. Единствената причина, поради която съществуват, а да разделят нощта и следобеда.
— Може би едно от моите ободрителни питиета ще оправи настроението ти.
Очите му станаха предпазливи.
— Не. Въпреки това ти благодаря, Поулгара. Сега наистина съм съвсем буден и се чувствам много по-добре.
— Радвам се за теб. Сега би ли се преместил малко встрани, защото тази част от огнището ще ми трябва за бекона?
— Както кажеш. — Той стана и бързо отиде в заслона.
Белгарат, който се излежаваше върху одеялата си, погледна дребния мъж с развеселено изражение.
— За интелигентен човек си доста склонен да правиш глупави грешки — каза той. — Досега трябваше да си се научил да не дразниш Поулгара, докато готви.
Силк изсумтя и взе изяденото си от молци наметало.