— Смятам да отида да нагледам конете — каза той. — Искаш ли да дойдеш с мен?
Белгарат хвърли изпитателен поглед към бързо намаляващата купчина дърва на Поулгара и каза:
— Ще дойда.
— И аз ще дойда с вас — рече Гарион. — Схванал съм се и искам да се раздвижа. Мисля, че тази нощ спах върху един пън. — Той преметна колана, на който висеше мечът му, и ги последва.
— Някак си е трудно да се повярва, че това се случи наистина, нали? — измърмори Силк, когато излязоха на поляната. — Говоря за дракона. Сега, когато е ден, всичко изглежда толкова безинтересно.
— Не съвсем — отвърна Гарион и посочи люспестото парче от опашката на дракона, което лежеше в другия край на поляната. Краят му все още помръдваше.
Силк кимна.
— Човек обикновено не се натъква на такива неща по време на небрежните си сутрешни разходки. — Той погледна Белгарат. — Има ли вероятност да ни нападне отново? Това ще се окаже много неспокойно пътуване, ако трябва да поглеждаме назад на всяка крачка от пътя. Тя отмъстителна ли е?
— Какво имаш предвид? — попита старият вълшебник.
— Е, Гарион в известен смисъл й отряза опашката в края на краищата. Смяташ ли, че тя ще го приеме лично?
— Обикновено не става така — отвърна Белгарат. — В действителност тя няма чак толкова мозък. — Той се начумери замислено. — Това, което ме тревожи, е, че в цялата среща имаше нещо погрешно.
— Самата идея за такава среща е погрешна — каза Силк и потръпна.
Белгарат поклати глава.
— Не говоря за това. Не съм сигурен дали си въобразявам, или не, но ми се струва, че тя специално беше дошла заради един от нас.
— Ерионд ли? — предположи Гарион.
— Струва ми се, че е така. Но когато го откри, сякаш се уплаши от него. Какво ли имаше предвид, когато й каза тези особени думи?
— Кой знае? — повдигна рамене Силк. — Той винаги е бил странно момче. Не мисля, че живее в същия свят като нас.
— Но защо ли драконът беше толкова уплашен от меча на Гарион?
— Този меч може да уплаши цели армии, Белгарат. Самият огън е доста страшен.
— Тя обича огъня, Силк. Виждал съм да става кротка и послушна само за да види горяща плевня. Веднъж летя цяла седмица, за да наблюдава с широко отворени очи един горски пожар. Някои неща от миналата нощ продължават да ме тревожат.
Ерионд излезе от гъсталака, където бяха завързани конете — крачеше внимателно покрай капещите храсти.
— Как са? — попита Гарион.
— Конете ли? Добре са, Белгарион. Готова ли е вече закуската?
— Ако искаш, можеш да я наречеш и така — изсумтя Силк.
— Поулгара наистина е много добра готвачка, Келдар — увери го сериозно Ерионд.
— Дори и най-добрият готвач не може да направи много от овесена каша.
Очите на Ериод светнаха.
— Овесена каша? Обичам овесена каша.
Силк го изгледа продължително, след което обърна погледа си към Гарион.
— Виждаш ли колко лесно могат да бъдат подкупени младите? — отбеляза той. — Съвсем слабо им подскажи, че има питателна храна, и те се разтапят от щастие. — Той отпусна раменете си и каза мрачно: — Добре. Хайде да се връщаме и да приключим с това.
След закуска вдигнаха лагера и тръгнаха през слабия дъжд, който падаше от плачещото небе. Към обед достигнаха широка около половин миля ивица земя, където дърветата бяха изсечени. Там растяха храсти и на места можеха да се видят пънове. В центъра и лежеше широкият кален път.
— Главният път от Мурос — каза Силк с известно задоволство.
— Защо са изсекли дърветата? — попита Ерионд.
— За да не могат да се правят засади.
Излязоха изпод капещите дървета, пресякоха обраслата с бурени ливада и стигнаха до калния път.
— Сега ще може да вървим по-бързо — каза Белгарат и смуши коня си.
Няколко часа яздеха на юг в постоянен лек галоп. Излязоха от обраслите с гори склонове и дърветата се смениха с хълмисти пасища. Когато се изкачиха на върха на един хълм и спряха за малко, за да дадат кратка почивка на задъханите коне, видяха на север тъмната граница на Арендската гора. Недалеч пред тях се издигаше мрачен мимбратски замък със сиви стени — беше надвиснал над пасищата, намиращи се под него. Се’Недра се взря в крепостта, която сякаш излъчваше постоянна предпазливост и подозрение, така характерни за елита на арендското общество, и въздъхна.
— Добре ли си? — попита я Гарион, изпълнен със страх, че тази въздишка може да означава, че мрачната меланхолия, от която наскоро се беше отърсила, се завръща.
— Има нещо много печално в Арендия — отвърна тя. — Какво е постигнато през всичките тези хиляди години на омраза и тъга? Дори този замък изглежда, сякаш плаче.