— Това е заради дъжда, Се’Недра — каза той внимателно.
— Не — въздъхна отново тя. — Има нещо повече.
Пътят от Мурос приличаше на жълта кална резка, прокарана през обраслите с почерняла трева полета. През следващите няколко дни те яздеха покрай големи мимбратски замъци и през мръсни села със сламени покриви. Безнадеждните изражения на крепостните селяни показваха, че животът им протича в мизерия и отчаяние. Всяка нощ спираха в долнопробните бедняшки странноприемници, които воняха на развалена храна и мръсни тела.
На четвъртия ден от върха на един хълм видяха ярко петно — Големия арендски панаир. Той се намираше на мястото, където се пресичаха главният път от Мурос и Големият западен път. Палатките и павилионите бяха безчет — ярко изобилие от синьо, червено и жълто под плачещото небе. Впряговете, които влизаха и излизаха от този голям търговски център, пълзяха през равнината като мравки.
Силк бутна назад оръфаната си шапка и каза:
— Може би ще е по-добре, ако отида да огледам преди да влезем всички. Известно време не сме се срещали с други хора и няма да е излишно да разберем предварително какво става.
— Добре — съгласи се Белгарат. — Но без кражби.
— Кражби?
— Знаеш какво имам предвид, Силк. Дръж инстинктите си под контрол.
— Трябва да ми имаш доверие, Белгарат.
— Не и ако мога да го избегна.
Силк се засмя и удари с пети хълбоците на коня. Останалите продължиха бавно надолу, докато Силк галопираше към вечния град, построен от палатки за временно пребиваване, който тънеше в море от тиня. Когато наближиха панаира, Гарион чу изпълващата въздуха какофония — непоносима врява, предизвикана от гласове, които крещяха едновременно. Имаше и безброй миризми — на подправки и храна, на редки парфюми и на коне.
Белгарат дръпна юздите на коня си и каза:
— Да почакаме Силк. Не искам да се забърквам в неприятности.
След около час Силк се върна. Лицето му беше сериозно.
— Смятам, че трябва да се приближим внимателно — каза той.
— Какво има? — попита Белгарат.
— Натъкнах се на Делвор — отвърна Силк — и той ми каза, че един ангаракски търговец питал за нас.
— В такъв случай може би просто трябва да заобиколим панаира — предложи Дурник.
Силк поклати глава.
— Смятам, че трябва да научим повече подробности за този любопитен ангарак. Делвор предложи да ни настани в своите палатки за ден-два. Но не е лоша идея да заобиколим панаира и да влезем от южната страна. Можем да се присъединим към някой от керваните, които идват от Тол Хонет. По този начин няма да бием на очи.
Белгарат обмисли предложението, хвърляйки коси погледи към дъждовното небе, и накрая каза:
— Добре. Не искам да губим време, но няма да съм доволен, ако някой ни следи. Да отидем и да разберем какво може да ни каже Делвор.
Направиха голям полукръг и достигнаха калните коловози на Големия западен път на около миля южно от панаира. Половин дузина толнедрански търговци, загърнати в богатите си наметала, яздеха начело на дълъг керван от скърцащи каруци и Гарион и приятелите му се присъединиха незабелязано към края на колоната. Смрачаващото се небе известяваше, че наближава скучна дъждовна вечер.
Тесните проходи между палатките кипяха от търговци, дошли от всички краища на света. Дълбоката до глезените рядка кал пльокаше под копитата на стотици коне и краката на ярко облечените търговци. Всички викаха, крещяха и се пазаряха, без да обръщат внимание на калта и дъжда. От двете страни на отворените отпред палатки и павилиони бяха окачени факли и фенери. Съкровища, чиято стойност не можеше да бъде пресметната, стояха в съмнителна близост с бакърени котлета и евтини калаени чинии.
— Оттук — каза Силк и зави. — Палатките на Делвор са на неколкостотин метра по-нататък.
— Кой е Делвор? — попита Се’Недра Гарион, докато минаваха покрай някаква шумна таверна.
— Един от приятелите на Силк. Срещнахме го последния път, когато бяхме тук. Смятам, че работи за драснианкото разузнаване.
Тя се намуси.
— Не работят ли всички драснианци към разузнаването?
— Вероятно — съгласи се той и се засмя.
Делвор ги чакаше пред павилиона си, който беше боядисан на бели и сини ленти. Приятелят на Силк се беше променил съвсем малко през годините, откакто Гарион го беше видял за последен път. Беше плешив като яйце и изразът му беше хитър и циничен както преди. Носеше обшито с кожа наметало и плешивата му глава светеше с влажен блясък в дъжда.
— Слугите ми ще се погрижат за конете ви — каза им той, когато слязоха от седлата. — Хайде, влизайте по-бързо преди да ви видят твърде много хора.