Те го последваха в топлия, добре осветен павилион и той завърза внимателно платнището, което служеше за врата. Вътре бе почти толкова удобно, колкото в добре подредена къща. Имаше столове и дивани, а върху една голяма полирана маса беше сервирана прекрасна вечеря. По пода и стените имаше сини килими, на висящи от тавана вериги бяха окачени лампи и във всеки ъгъл беше поставен железен мангал, пълен с искрящи въглени. Всички слуги на Делвор бяха облечени в тъмни ливреи. Без да кажат дума, те взеха капещите наметала на Гарион и приятелите му и ги отнесоха в съседната палатка през един направен от платнища проход.
— Моля — каза Делвор учтиво, — седнете. Поръчах да ви приготвят вечеря.
Когато всички седнаха около масата, Силк се огледа и каза:
— Богато обзавеждане.
Делвор повдигна рамене.
— Малко обмисляне и много пари. Не е задължително палатката да е неудобна.
— И може да се премества — добави Силк. — Ако се наложи да напуснеш бързо, можеш да я сгънеш и да я вземеш със себе си. Това е невъзможно, ако имаш къща.
— Прав си — рече с мек глас Делвор. — Моля, хранете се, приятели. Зная какви квартири и храна предлагат гостилниците в Арендия.
Вечерята беше толкова вкусна, че беше достойна за трапезата на някой благородник. В един сребърен поднос имаше купчина димящи пържоли, варен лук, грах и моркови плуваха в изтънчен сос със сирене. Хлябът беше бял, от най-добро качество, все още горещ, защото току-що беше излязъл от фурната, имаше и голям избор от отлични вина.
— Изглежда, готвачът ти е много талантлив, Делвор — забеляза Поулгара.
— Благодаря, милейди — отговори той. — Струва ми няколко дузини златни монети повече на година и нравът му е лош, но смятам, че си заслужава разходите и ядовете.
— Какво знаеш за онзи любопитен ангаракски търговец? — попита Белгарат и си взе втора пържола.
— Дойде на панаира преди два дни с половин дузина слуги, но нямаше товарни коне или каруци. Изглежда, че конете бяха уморени от препускане, сякаш той и хората му са бързали да пристигнат. Откакто дойдоха, не е продал нищо. Той и хората му прекарват цялото си време, като задават въпроси.
— Специално за нас ли питат?
— Не казват имена, древни, но начинът по който те описаха, не остави никакво съмнение у мен. Той предлага пари, за да получи информация — доста пари.
— Що за ангарак е той?
— Твърди, че бил надрак, но ако той е надрак, аз съм тул. Мисля, че е от Малореа. Той е среден на ръст и телосложение, гладко избръснат е и носи тъмни дрехи. Единственото необикновено в него са очите. Те изглеждат съвсем бели — с изключение на зениците. Просто нямат никакво оцветяване.
Леля Поул повдигна бързо глава и попита:
— Слепец?
— Слепец? Не мисля. Изглежда, че вижда къде върви. Защо питате, милейди?
— Това, което описа, е резултат от много рядка болест — отговори тя. — Повечето хора, които страдат от нея, са слепи.
— Ако искаме да напуснем панаира, без той да върви на десет минути след нас, ще трябва да намерим нещо, което да отвлече вниманието му и да го забави — каза Силк и погледна приятеля си. — Предполагам, че все още ти се намират от онези оловни монети, които скри в палатката на мургите последния път, когато бяхме тук.
— Боя се, че не, Силк. Трябваше да мина през митницата, когато пресичах толнедранската граница. Нямаше да е добре митничарите да открият подобно нещо в товара ми. Затова ги зарових под едно дърво.
— Оловни монети? — попита Се’Недра объркано. — Какво можеш да си купиш с монети, които са направени от олово?
— Те са позлатени, ваше величество — поясни Делвор. — И приличат досущ на толнедранските златни монети.
Лицето на Се’Недра внезапно побледня.
— Това е ужасно! — възкликна тя възмутено.
Изражението на Делвор показа объркването му, породено от бурната й реакция.
— Нейно величество е толнедранка, Делвор — напомни му Силк. — Толнедранците мразят фалшивите монети от дъното на душата си. Мисля, че е свързано с религията им.
— Не намирам това за много забавно, принц Келдар — отвърна Се’Недра раздразнено.
Разговорът продължи до късно, защото в палатката беше топло и всички бяха сити. След това Делвор ги отведе в съседната палатка, която беше разделена на стаи за спане. Гарион заспа веднага щом главата му докосна възглавницата, и когато на следващата сутрин се събуди, се чувстваше освежен и отпочинал. Облече се тихо, за да не събуди Се’Недра, и отиде в централния павилион.
Силк и Делвор седяха до масата и разговаряха тихо.
— В Арендия има голямо раздвижване — разказваше Делвор. — Новината за похода срещу култа на Мечката разпали кръвта на буйните младежи, както на мимбратите, така и на астурианците. Мисълта, че някъде е имало битка и те не са били поканени, изпълва младите арендци с болка.