Белдин остави празното гърне от конфитюр и се оригна.
— Мога ли да ви предложа още нещо? — попита Делвор.
— Не, но все пак ти благодаря. Нахраних се добре. — Той отново се обърна към Белгарат. — Смятате ли да стигнете до Тол Хонет преди да настъпи лятото?
— Ние не изоставаме толкова много, Белдин — запротестира Белгарат.
Белдин изпръхтя пренебрежително, после каза:
— Наблюдавай пътя на юг. Един малореанец задава въпроси за теб и другите. Наема хора по целия Западен път.
Белгарат го погледна остро.
— Можеш ли да ми кажеш някакво име?
— Той използва няколко. Това, което употребява най-често е Нарадас.
— Имаш ли представа как изглежда? — попита Силк.
— Всичко, което успях да науча за него е, че има особени очи. Целите бели.
— Да — рече Делвор. — Да, да, да.
— Какво трябва да означава това? — поинтересува са Белдин.
— Човекът с белите очи е тук на панаира. И задава въпроси.
— Това прави всичко много по-лесно. Наеми някой, който да забие нож в гърба му.
Белгарат поклати глава.
— Легионерите, които охраняват панаира, стават подозрителни, когато започнат да се появяват трупове без никакво обяснение.
Белдин повдигна рамене.
— Удари го с нещо по главата и го отнеси на няколко мили в равнината. Прережи му гърлото и го изхвърли в някоя дупка. Вероятно няма да го открият до пролетта. — Той погледна Поулгара и грозното му лице се изкриви в лукава усмивка. — Ако продължаваш да гризеш тази паста, момиче, ще надебелееш. Вече си доста закръгленка.
— Закръгленка?
— Няма нищо, Поул. Някои мъже харесват жени с дебели дупета.
— Защо не избършеш конфитюра от брадичката си, чичо?
— Пазя си го за обяд. — Той се почеса под мишницата.
— Пак ли въшки? — попита го хладно тя.
— Случва се. Нямам нищо против няколко въшки. Те са по-добра компания от повечето хора, които познавам.
— Къде отиваш сега? — поинтересува се Белгарат.
— Пак в Малореа. Искам да се поровя известно време около Даршива и да разбера какво мога да науча за Зандрамас.
Делвор хвърли несигурен поглед към изцапания дребен човек и попита:
— Веднага ли смятате да тръгнете, учителю Белдин?
— Защо?
— Бих желал да разменим няколко думи насаме, ако имате достатъчно време.
— Тайни, Делвор? — рече Силк.
— Не истински, стари приятелю. Една идея се върти в главата ми, но искам да я развия малко по-добре преди да я разкрия пред вас. — Той отново се обърна към гърбавия мъж. — Защо да не се разходим, учителю Белдин? Измислих нещо, което може да ви хареса и няма да отнеме много време.
Погледът на Белдин излъчваше любопитство.
— Добре — съгласи се той и двамата излязоха в дъждовната утрин.
— Защо го прави? — попита Гарион Силк.
— Това е лош навик, който Делвор придоби в Академията. Обича да измисля хитри номера без никакво предупреждение. По този начин може след това да седи и да се наслаждава на възхищението, което изпитват останалите. — Дребният мъж погледна към масата. — Смятам, че мога да изям още малко наденица — рече той. — И още няколко яйца. До Тол Хонет има много път и искам да имам защита срещу овесената каша.
Поулгара погледна Се’Недра.
— Забелязала ли си, че когато някои хора открият идея, която им се струва забавна, я повтарят до безкрай и отегчават всички останали до сълзи?
Се’Недра погледна Силк и в очите й заблестя лукав пламък.
— Забелязала съм, лейди Поулгара. Смяташ ли, че това е резултат от ограничено въображение?
— Сигурна съм, че има нещо общо с това, скъпа. — Леля Поул погледна Силк и се засмя ведро. — Искаш ли да продължим играта, Келдар?
— А, не, Поулгара. Не.
Малко преди обяд Делвор и Белдиц се върнаха доволно усмихнати.
— Наистина майсторско изпълнение, учителю Белдин — каза Делвор, когато влязоха.
— Детска игра — повдигна пренебрежително рамене Белдин. — Хората неизбежно смятат, че деформираното тяло крие изкривено съзнание. Използвал съм това предимство много пъти.
— Няма ли най-накрая да ни кажете за какво става дума? — попита Силк.
— Нямаше усложнения, Силк — каза Делвор. — Можете да тръгнете, без да се тревожите заради онзи любопитен малореанец.
— Какво?
— Нали той се опитваше да купи информация. — Делвор сви рамене. — Е, ние му я продадохме и той тръгна в пълен галоп.
— Каква информация му продадохте?
— Стана така — почна Белдин и се приведе още повече, преувеличавайки, колкото може деформацията на тялото си. Лицето му се отпусна като на малоумен. — Прощавайте, ваша милост — каза той с писклив глас и се поклони раболепно. — Чух, че искате да откриете някакви странници и ще платите, за да разберете къде са. Аз видях хората, които търсите, и мога да ви кажа къде са — ако ми дадете достатъчно пари. Колко ще платите?