— Може би — изсумтя Белгарат. — Ала може би грешим.
— Скъпи принц Келдар — подхвана Се’Недра. — Каква точно бе целта на всичкото това раболепничене и вайкане?
— Просто играя роля, Се’Недра — отговори той весело. — Радек от Боктор беше надуто, високомерно магаре. Поне докато беше богат. Сега бедността го е превърнала в пълната противоположност на онова, което представляваше в миналото.
— Но Радек от Боктор не съществува!
— Разбира се, че съществува. Ти току-що го видя. Радек от Боктор живее в съзнанието на всички хора от тази част на света. В много случаи той е даже по-реален от надутия принц, който стои пред теб.
— Но Радек от Боктор си ти. Току-що му вдъхна живот.
— Наистина го направих и честно казано, се гордея с него. Неговото съществуване и минало, характерът му, държането му са познати на мало и голямо по тези места. Той е толкова истински, колкото си и ти.
— Това не означава нещо кой знае какво, Силк — възрази тя.
— Защото не си драснианка, Се’Недра.
След няколко дни стигнаха до Тол Хонет. Покритият с бял мрамор град блещукаше под лъчите на обвитото в мъгли зимно слънце, а легионерите, стоящи на стража до пищните бронзови врати, бяха напрегнати и както винаги готови за схватка. Когато Гарион и приятелите му изтрополиха по павирания с мраморни плочи мост, офицерът на смяна погледна Се’Недра и удари с юмрук по лъснатата си броня, отдавайки чест.
— Ваше императорско височество — поздрави я той. — Ако знаехме, че наближавате, щяхме да изпратим ескорт.
— И така е добре, капитане — отвърна тя уморено. — Но изпратете някой от войниците си в двореца, за да предупреди императора за пристигането ни.
— Веднага, ваше императорско височество — отговори офицерът, отдаде отново чест и се отдръпна, за да им направи път.
— Няма ли някой в Толнедра да си спомни, че си омъжена? — промърмори кисело Гарион.
— Какво имаш предвид, скъпи? — попита Се’Недра.
— Не могат ли да проумеят, че сега ти си кралица на Рива? Непрекъснато те наричат „ваше императорско височество“. Това ме кара да се чувствам паразит или едва ли не твой слуга.
— Не си ли прекалено чувствителен, Гарион?
Той раздразнено изсумтя.
Улиците на Тол Хонет бяха широки, от двете им страни се издигаха красиви къщи с балкони, пищно украсени с колони и статуи, издигащи се сякаш на показ, а богатите търговци по улиците бяха окичени с безброй безценни бижута. При вида им Силк погледна собствените си овехтели дрехи и тъжно въздъхна.
— Какво стана с ролята, която играеше, Радек? — попита го леля Поул.
— Е, това е само една от ролите ми — отговори той. — Разбира се, че Радек би завидял на тези търговци, но трябва да призная, че ми липсва собствената ми премяна.
— Как е възможно да запомняш всичките измислени личности, в които се преобразяваш?
— Просто съсредоточеност, Поулгара — рече той. — Съсредоточеност. Не можеш да успееш в нищо, ако не се съсредоточиш.
Предизвестени за тяхното пристигане, легионерите на портата пред двореца ги пропуснаха незабавно с церемониални военни почести. Зад портата се откриваше павиран двор, а на мраморните стълби, водещи до самата сграда, ги очакваше император Варана.
— Добре дошли в Тол Хонет — поздрави ги той, когато слязоха от конете. Се’Недра се забърза към него, но в последния момент спря и направи тържествен реверанс.
— Ваше императорско величество — поздрави го тя.
— Защо толкова официално, Се’Недра? — попита императорът и протегна ръце към нея.
— Моля те, чичо — прошепна малката кралица и хвърли поглед към дворцовите служители, наредили се на най-високото стъпало на стълбището. — Не тук. Ако сега ме целунеш, няма да издържа и ще се разплача, а човек от рода Боруни никога не плаче на публично място.
— Ясно — отвърна той с разбиращ поглед. След това се обърна към останалите. — Заповядайте на топло. — После императорът предложи ръката си на Се’Недра и куцукайки изкачи стълбите.
В предверието, край стените бяха подредени мраморни бюстове на толнедранските императори, управлявали страната през последните хиляда години.
— Изглеждат като банда джебчии, нали? — отбеляза Варана и погледна Гарион с иронична усмивка.
— Твоята статуя не се вижда никъде — отбеляза Гарион.
— Дворцовият скулптор има проблеми с носа ми. Родът Анадил е със селски произход и поради тази причина носът ми няма достатъчно силно императорско излъчване.
Варана ги отведе през широк коридор до огромна, осветена от свещи стая с пурпурен килим, пищни завеси и красиво тапицирани мебели. Във всеки ъгъл пламтеше железен мангал, затова помещението беше приятно топло.