— Но сега я разкриваш, нали?
— Това става след извършването на деянието, ваше величество. Бетра е мъртва. Някой друг ще бъде Хънтър. Както и да е, преди да умре, Бетра ни съобщи, че някой е разбрал каква е истината за смъртта на великия херцог Нарагон и този някой е предал информацията. Тя вярваше, че тъкмо тази информация е предизвикала нападението срещу нея.
— Тогава това без съмнение ограничава кръга на възможните извършители на убийството до хонетите, нали? — подчерта Силк.
— Все още не сме го доказали категорично, Келдар — предупреди го Велвет.
— Достатъчно категорично, за да ме убеди.
— Нали нямаш намерение да действаш прибързано? — попита тя. — Знаеш, че Джевълин не би харесал това.
— Това си е негов проблем.
— Нямаме време да се намесваме в политиката на Толнедра, Силк — строго каза Белгарат. — Няма да останем тук толкова дълго.
— Ще трябва да съобщя на Джевълин какви са плановете ти — предупреди го Велвет.
— Разбира се. Но докато съобщението ти стигне Боктор, всичко вече ще бъде факт.
— Важното в случая е, че ни пречиш, Келдар.
— Довери ми се — рече той и безшумно излезе от стаята.
— Винаги, когато каже така, се изнервям — промърмори Дурник.
Рано на другата сутрин Белгарат и Гарион излязоха от Императорския дворец, за да посетят библиотеката в университета. Широките улици на Тол Хонет бяха сковани от мраз, откъм реката духаше силен бръснещ вятър. Всички минувачи бяха навели глави срещу вятъра. Гарион и дядо му минаха през безлюдния централен пазар и стигнаха до групата сгради на университета. Влязоха и първият човек, когото видяха, бе внушителен, облечен в черна роба учен — разхождаше се замислено по една мраморна алея.
— Извинете — каза му Белгарат, — можете ли да ни упътите до библиотеката?
— Какво? — Мъжът вдигна поглед и примигна.
— Библиотеката, уважаеми господине — повтори Белгарат. — Къде се намира?
— О! — отвърна ученият. — някъде натам. — И посочи неопределено с ръка.
— Бихте ли могли да бъдете малко по-точен?
Ученият погледна обидено зле облечения възрастен мъж и рече безцеремонно:
— Попитай някой от портиерите. Аз съм зает. Работя върху един въпрос от двадесет години и почти съм открил отговора му.
— О? И какъв е този въпрос?
— Чудя се дали това наистина би заинтересувало някакъв си необразован просяк — отговори ученият надменно. — Но ако толкова искате да знаете, опитвам се да изчисля колко точно тежи светът.
— Това ли било? И този проблем ви е отнел двадесет години? — Лицето на Белгарат изразяваше изненада. — Аз разреших този въпрос преди много години и при това само за няколко седмици.
Ученият впи очи в него и лицето му пребледня.
— Невъзможно! — възкликна той. — Аз съм единственият човек на света, който изследва този въпрос. Никой никога не си го е задавал преди мен.
Белгарат се разсмя.
— Съжалявам, уважаеми, но хората са си го задавали, при това няколко пъти. Най-доброто му решение, което съм виждал, е предложено от Талджин от университета в Мелджена. Да, мисля, че беше Мелджена. През второто хилядолетие. Във вашата библиотека би трябвало да има копие от изчисленията му.
Ученият започна да трепери неудържимо, очите му изхвръкнаха от орбитите си. Без да каже и дума повече, той хукна през ливадата. Полите на робата му заплющяха след него.
— Наблюдавай го, Гарион — рече хладно Белгарат. — Сградата, към която тича, би трябвало да е библиотеката.
— И колко точно тежи светът? — попита Гарион с любопитство.
— Как бих могъл да знам? — отговори Белгарат. — Едва ли някой здравомислещ човек би пожелал да узнае това.
— Ами онзи Талджин, за когото спомена, че е намерил отговора на този въпрос?
— Талджин? О, няма такъв човек. Просто си го измислих.
Гарион впи очи в него.
— Това, което направи, е отвратително, дядо — изрече обвинително той. — Ти току-що разруши делото, на което човекът е посветил целия си живот. Излъга го.
— Но това го накара да ни отведе до библиотеката — изтъкна лукаво възрастният мъж. — Между другото, може би сега той ще пренасочи вниманието си към нещо малко по-значимо. Библиотеката е в сградата с кулата. Той току-що изкачи стълбите в луд бяг. Ще тръгваме ли?
Точно след главния вход към библиотеката се намираше мраморна ротонда и в центъра й стоеше високо, богато украсено с дърворезба писалище. Зад него седеше плешив слаб човек и преписваше неуморно от някаква огромна книга. Той се стори някак познат на Гарион и кралят на Рива се намръщи в опит да си спомни къде го е виждал.
— С какво мога да ви помогна? — попита слабият мъж и вдигна глава от книгата, когато Белгарат спря пред писалището му.