— Сигурен съм, че вече можем да се оправим и сами, учителю Джийбърс.
— Благодаря ви, ваше величество. — Мършавият мъж се обърна и си тръгна.
— Невероятна промяна — отбеляза Белгарат. — Вероятно малкото страшилище Се’Недра е успяла да унищожи всичката му надутост. — След това старецът се взря съсредоточено в рафтовете. — Но трябва да призная, че Джийбърс наистина е кадърен учен.
— Той не е ли само библиотекар? — попита Гарион. — Просто човек, който се грижи за книгите?
— От тази професия започват всички знания на света, Гарион. Книгите не биха ти помогнали, ако просто са натрупани на купчина. — Вълшебникът се наведе и дръпна някакъв завит в черен калъф свитък от долния рафт. — Най-сетне! — възкликна триумфиращо той. — Джийбърс ни доведе точно до него! — Белгарат се премести в края на реда, където пред висок тесен прозорец бяха поставени маса и няколко скамейки. Бледата слънчева светлина се разливаше като злато върху каменния под. Вълшебникът седна и внимателно развърза връзките, които държаха свитъка плътно навит в черния копринен калъф, но щом го разви, изруга грубо.
— Какво има? — попита Гарион.
— Глупостта на гролимите! — изръмжа Белгарат. — Погледни това! — Белгарат подаде свитъка на младия крал. — Виж пергамента.
Гарион се вгледа внимателно в свитъка.
— Прилича на всички пергаменти, които съм виждал.
— Това е човешка кожа! — изсумтя с отвращение вълшебникът.
Гарион се отдръпна с погнуса.
— Ужасно!
— Не това е проблемът. На когото и да е била кожата, с него вече отдавна е свършено. Истинският проблем е, че човешката кожа не задържа мастилото. Погледни! Толкова е избеляло, че думите не се виждат.
— Можеш ли по някакъв начин да ги възстановиш? Както направи с писмото на Анхег?
— Гарион, свитъкът е на 3000 години. Разтворът на солите, който използувах за писмото на Анхег, би го превърнал в купчина прах.
— А чрез магьосничество?
Белгарат поклати глава.
— Пергаментът е прекалено чуплив. — Той внимателно го заоглежда и след малко възкликна: — Тук има нещо!
— Какво?
— „…търси следите на Детето на Мрака в земята на драконите…“ — Възрастният мъж вдигна поглед. — Това все пак е нещо.
— Какво означава то?
— Точно това, което казва. Зандрамас е отишъл в Нийса. Ще намерим следите му там.
— Дядо, но ние вече знаехме това.
— Само предполагахме, Гарион. Има известна разлика. Зандрамас ни изиграва, като ни насочва по фалшиви следи. Сега знаем със сигурност, че сме на прав път.
— Това не е много, дядо.
— Знам. Но е по-добре, отколкото нищо.
5.
— Я погледни само — възмущаваше се Се’Недра на другата сутрин. Току-що беше станала и стоеше до прозореца в топлата си роба.
— Какво? — промърмори сънено Гарион. — Какво да погледна, скъпа? — Беше завит дълбоко под топлите юргани и сериозно си мислеше дали да не продължи да спи.
— Няма да го видиш оттам, Гарион. Ела тук.
Той въздъхна, измъкна се от леглото и тръгна бос към прозореца.
— Не е ли отвратително? — каза тя.
Дворът беше застлан в бяло, а из мъртвешки спокойния въздух мързеливо се носеха големи снежинки.
— Не е ли малко странно да вали сняг в Тол Хонет? — попита той.
— Гарион, в Тол Хонет никога не вали сняг. Последния път, когато видях сняг тук, бях на пет години. Наистина необичайна зима. Е, аз се връщам в леглото и няма да стана, докато не се разтопи и последната снежинка.
— Ти наистина можеш и да не излизаш в снега.
— Не искам дори и да го погледна. — Тя пак си легна и се зави.
Гарион сви рамене и също тръгна към леглото. Още един-два часа сън звучаха съвсем добре.
— Моля те, дръпни завесите около леглото — каза му тя. — И не вдигай много шум на излизане.
Той се вгледа в нея и въздъхна. После дръпна завесите и сънено започна да се облича.
— Бъди така добър, Гарион — каза тя нежно. — Отбий се в кухнята и им кажи, че ще закусвам тук.
Е, това вече определено му се стори нечестно. Той начумерено си облече останалите дрехи.
— О, Гарион?
— Да, скъпа? — Спокойствието му струваше доста усилия.
— Не забравяй да се срешиш. Сутрин винаги изглеждаш като купа сено. — Гласът й вече звучеше сънено.
Белгарат седеше мрачно пред прозореца на тъмната трапезария. Въпреки че беше много рано, на масата до него имаше халба.
— Можеш ли да повярваш? — каза той с отвращение и погледна стелещия се сняг.