Към края на тази безкрайна церемония меденорусата племенница на Джевълин маркграфиня Лизел, облечена в неотразима рокля от бледолилав брокат, мина покрай редицата под ръка с принц Калдон.
— Смелост, ваше величество — прошепна тя на Гарион, докато правеше реверанс. — Дори това не може да продължи вечно — макар и да изглежда точно така.
— Благодаря, Лизел — отговори той сухо.
След като посрещането приключи, Гарион любезно си проправи път сред останалите гости, изтърпявайки непрекъснато повтаряния коментар: „В Тол Хонет никога не вали сняг“.
В другия край на осветената от свещи зала група арендски музиканти свиреха на своите инструменти. Репертоарът им беше съставен от празнични песни, характерни за всички кралства на Запада. Техните лютни, виоли, арфи, флейти и обои създаваха музикален фон за бърборенето на гостите на императора.
— Бях ангажирал мадам Алдима да ни забавлява тази вечер — тъкмо казваше Варана на малка групичка хорбити. — Тя трябваше да бъде гвоздеят на програмата за празниците. За съжаление заради промяната във времето реши да не излиза от дома си. Доколкото разбирам, тя много се грижи за гласа си.
— И как не — промърмори на придружителката си една ранитска дама, която стоеше точно зад Гарион. — Първо на първо, гласът й не беше кой знае какъв, а и времето не се отнесе милостиво към него. Не се съмнявам, че Алдима е пяла по кръчмите през всичките тези години.
— Празникът няма да е истински, ако не се пее — продължи Варана. — Може би ще успеем да убедим някоя от тези прекрасни дами да ни удостои с една-две песни.
Една пълничка борунска дама на средна възраст бързо откликна на предложението на императора и се присъедини към оркестъра в изпълнението на любима стара песен. Чуруликащото й сопрано се измъчваше много в достигането на високите регистри. Когато свърши и застана пъхтяща и зачервена пред публиката, гостите на императора я уважиха с учтиви, почти петсекундни аплодисменти. След това всички продължиха празното си бърборене.
И тогава оркестърът засвири една толкова стара арендска песен, че корените й се губеха далеч в мъглата на древността. Като повечето арендски песни, тази също беше меланхолична и започваше с тъжното настроение на сложния водопад от ноти на лютнята. С включването на звучната виола в главната тема се чу и дълбок контраалт. Постепенно този глас остави гостите безмълвни и разговорите замряха. Гарион бе стъписан. Недалеч от оркестъра, маркграфиня Лизел беше вдигнала глава и пееше. Гласът й беше невероятен, с тъжен и вълнуващ тембър. Останалите гости се отдръпнаха от нея, дълбоко респектирани от великолепния й глас, и тя остана съвсем сама в златния кръг на светлината на свещите. И тогава, за голяма изненада на Гарион, Се’Недра пристъпи в кръга и се присъедини към облеченото в бледолилаво драснианско момиче. Флейтата поде контрахармонията и дребничката риванска кралица вдигна малкото си тъжно лице и запя заедно с маркграфинята. Чистият й глас без усилие се изви със звука на флейтата така, че човек не можеше точно да разграничи гласа на флейтата от нейния. В песента й се усещаше такава тъга, че можеше да ти се пръсне сърцето; мъка, от която в гърлото на Гарион застана буца, а в очите му се появиха сълзи. Беше съвсем очевидно, че Се’Недра все още таи болката дълбоко в сърцето си и никакви забавления няма да намалят страданието й.
Когато песента свърши, аплодисментите бяха страхотни.
— Още! — викаха присъстващите. — Още!
Окуражени от овациите, музикантите започнаха същата древна мелодия отначало. Лютнята още веднъж изля сърцето си в ромолящ водопад, но този път с въвеждането на Лизел от виолата се чу трети глас. Глас, който Гарион познаваше толкова добре, че не беше нужно да поглежда, за да разбере кой пее.
Поулгара, облечена в тъмносиня кадифена рокля със сребърна украса, се присъедини към Лизел и Се’Недра в осветения от свещите кръг. Гласът й беше толкова дълбок и чист, колкото на маркграфинята, но в него имаше тъга, която надминаваше и тази на Се’Недра. Тъга за място, което беше загубено и никога нямаше да се върне. После, докато флейтата акомпанираше на Се’Недра в издигащия се контрапункт, Поулгара се присъедини и към нея. Хармонията, която се получи, не беше традиционната и толкова добре позната във всички западни кралства. Очите на арендските музиканти бяха изпълнени със сълзи. Те подеха странните древни акорди и пресъздадоха мелодия, нечувана от хиляда години.