Силк помириса единия си зловонен ръкав и направи гримаса.
— С Бетра бяхме много добри приятели — каза той и сви рамене, сякаш това обясняваше всичко.
— Но — възрази Дурник — тя не се ли опита да те убие веднъж?
— О, онова ли? Нищо особено. Това беше бизнес — нищо лично.
— Да се опиташ да убиеш някого не е ли достатъчно лично?
— Разбира се, че не. Аз се забърках в нещо, над което работеше тя. Разбирате ли, тя имаше една уговорка с посланика на тулите и…
— Престани да се отклоняваш от темата, Силк — прекъсна го Белгарат.
Очите на Силк станаха студени.
— Бетра беше изключителна жена — отговори той. — Красива, талантлива и невероятно честна. Много й се възхищавах. Почти може да се каже, че я обичах — по много особен начин. Мисълта, че някой е сметнал за добре да я наръга на улицата, дълбоко ме засегна. Направих това, което сметнах за добре.
— Въпреки важността на делото ни? — Лицето на Белгарат беше като буреносен облак. — Значи просто заряза всичко и отиде да убиваш за отмъщение, така ли?
— Има неща, които не можеш да оставиш просто така, Белгарат. Тук са замесени и принципи. Ние не позволяваме убийството на член от драснианското разузнаване да мине безнаказано. Лошо е за бизнеса, ако хората си мислят, че може и да им се размине. Въпреки това първата нощ се постарах нещата да изглеждат естествено.
— Естествено? — каза Дурник. — Как може едно убийство да изглежда естествено?
— Моля те, Дурник. „Убийство“ е много грозна дума.
— Задушил ги е в леглата им със собствените им възглавници — обясни Гарион.
— А един приятел някак си пък падна през прозореца — добави Силк. — От високо беше, доколкото си спомням. Падна върху желязната ограда.
Дурник потрепера.
— Успях да посетя петима по-миналата нощ, но този метод ми отнемаше твърде много време, така че снощи станах малко по-директен. С барон Келбор обаче се позабавих малко. Той всъщност е заповядал да убият Бетра. Поговорихме си хубаво преди да ни напусне.
— Къщата на Келбор е най-добре охраняваната в Тол Хонет — каза Се’Недра. — Как успя да се промъкнеш вътре?
— Хората рядко поглеждат нагоре през нощта, особено ако вали. Влязох през покрива. Както и да е. Келбор ми даде малко полезна информация. Изглежда, че човекът, който е казал на хонетите за дейността на Бетра, е бил малореанец.
— Нарадас? — попита Гарион бързо.
— Не. Бил с черна брада.
— Харакан, тогава?
— Много хора носят бради, Гарион. Аз искам малко повече информация — не че имам нещо против да нарежат Харакан на малки парченца, но ще се ядосам, ако истинският злодей се отърве. — Лицето му отново помръкна. — Това е особено вярно, като се има предвид и фактът, който спомена Келбор: че този услужлив малореанец е организирал и е участвал в убийството на Бетра — нещо като услуга към рода Хонет.
— Наистина ми се ще да се изкъпеш, принц Келдар — каза Се’Недра. — Какво, за бога, те накара да се скриеш в купчина смет?
Той сви рамене.
— Прекъснаха ме по време на последното ми посещение и ме преследваха много хора. Този сняг малко усложни нещата. Много лесно успяваха да следват дирите ми. Трябваше да се скрия накъде и купчината смет беше подръка… — Изражението му се изпълни с отвращение. — В Тол Хонет никога не вали сняг.
— Ще се изумиш колко хора ми казаха това днес — промърмори Гарион.
— Наистина смятам, че трябва да заминем веднага — каза Силк.
— Защо? — попита Дурник. — Нали се измъкна?
— Забравяш следите, Дурник. — Силк вдигна единия си крак. — Риванските ботуши са мое предпочитание. Много са удобни, но оставят и доста ясни следи. Предполагам, че е само въпрос на време някой да събере две и две, а наистина не съм в настроение да бягам от хонетски убийци. Те са доста глупави, но могат и да са неприятни.
Вратата тихо се отвори. Силк моментално приклекна и ръцете му се мушнаха под мръсното палто за камите.
— Боже мой! — каза облечената в бледолилаво Велвет, като влезе и затвори вратата. — Не сме ли малко нервни тази вечер?
— Какво правиш тук? — попита Силк.
— Бях на имперския бал. Нямаш представа колко клюки може да научи човек по такива мероприятия. Цялата бална зала жужеше около инцидентите, които сполетяха хонетите през последните две нощи. Предвид обстоятелствата помислих, че може да ви е хрумнало, че за нас е време да си тръгваме.
— За нас?
— О, не ви ли казах? Каква съм забравана! Аз се присъединявам към вас.
— Това със сигурност няма да стане! — каза Белгарат.
— Не искам да ти противореча, древни — каза Лизел със съжаление, — но аз следвам заповеди. — Тя се обърна към Силк. — Чичо ми е малко разтревожен от някои от делата ти напоследък. Той ти вярва, Келдар — никога не си помисляй, че не ти вярва, но иска и някой да те държи под око. — Тя се намръщи. — Мисля, че много ще се ядоса, когато чуе за среднощните ти визити при хонетите.