— Знаеш правилата, Лизел — отговори Силк. — Бетра беше една от нашите. Ние не оставяме тези неща така.
— Разбира се, че не. Но Джевълин предпочита той лично да се разпореди за този вид отплата. Твоето някак прибързано отмъщение го лиши от тази възможност. Ти си просто твърде независим, Силк. И знаеш ли, той е прав. Ти наистина имаш нужда от някой да те наглежда. — Тя присви устни. — Трябва да призная обаче, че свърши много хубава работа.
— А сега ме изслушай, млада госпожице — каза Белгарат разгорещено. — Няма да ръководя екскурзия в полза на драснианската шпионска мрежа.
Тя му се усмихна обезоръжаващо и нежно го потупа по брадатата буза.
— О, стига, Белгарат! — Меките й кафяви очи го умоляваха. — Не е ли по-разумно и удобно да съм с вас, отколкото да ви следвам от разстояние? А аз ще изпълня заповедите си независимо дали ти харесва, или не.
— Защо трябва вечно да съм заобиколен от жени, които никога не правят каквото им се каже?
— Защото те обичаме, безсмъртни — невъзмутимо обясни тя. — Ти си отговорът на мечтите на всяка девойка и ние те следваме от сляпа преданост.
— Достатъчно, госпожице — каза той заплашително. — Ти няма да дойдеш с нас и решението ми е окончателно.
„Знаеш ли — каза сухият глас в съзнанието на Гарион, — мисля, че най-накрая открих проблема, който винаги съм имал с Белгарат. Това е неговата чиста и упорита любов към противоречията. Той всъщност няма никаква причина за своеволните решения, които взима. Прави го само за да ме дразни.“
— Искаш да кажеш, че се предполага тя да дойде? — изтърва се Гарион. Беше толкова стъписан, че го произнесе на глас.
„Разбира се, че да. Защо мислиш, че си направих, целия този труд, за да дойда в Тол Хонет преди всички вие да си тръгнете? Давай, кажи му.“
Изражението на Белгарат ясно показваше, че неволното възклицание на Гарион вече му е подсказало, че доводите му току-що са били отхвърлени.
— Още едно навестяване, така ли? — каза той отегчено.
— Да, дядо — каза Гарион. — Боя се, че да.
— Значи тя идва с нас?
Гарион кимна.
„Обичам да гледам изражението му, когато загуби един от тези спорове“ — каза самодоволно сухият глас.
Поулгара започна да се смее.
— Какво ти е толкова забавно, Поул? — попита я Белгарат.
— Нищо, татко — отговори тя невинно.
Изведнъж той вдигна ръце и ядосано викна:
— Давайте! Поканете цял Тол Хонет да дойде. Не ме интересува.
— О, татко — каза му Поулгара, — не бъди толкова проклет.
— Проклет ли? Поул, внимавай какво говориш.
— Това наистина е много трудно, татко, а и те прави смешен. А сега, мисля, че трябва да направим някакви планове. Докато ние се преоблечем и съберем багажа, защо ти и Гарион не отидете да обясните на Варана, че ни се е наложило да заминем? Измислете някакво подходящо извинение. Не знам дали е необходимо да го уведомяваме за нощните занимавки на Силк. — Тя замислено погледна тавана. — Дурник, Ерионд и Тот ще се погрижат за конете, разбира се, а за теб имам една по-специална задача, принц Келдар.
— И каква по-точно?
— Иди да се измиеш. Старателно.
— Предполагам, че ще трябва да ми се изперат и дрехите — отбеляза той, като погледна полепналите с боклуци палто и панталони.
— Не, Силк, няма да бъдат изпрани, а изгорени.
— Не можем да тръгнем довечера, лейди Поулгара — каза Се’Недра. — Всички порти на града са заключени и легионерите няма да ги отворят за никого, освен ако не са под преките заповеди на императора.
— Аз мога ни измъкна от града — каза уверено Велвет.
— И как ще стане това? — попита я Белгарат.
— Довери ми се.
— Ще ми се хората да престанат да ми казват това.
— О, между другото — продължи тя, — видях един наш стар познайник днес. Голяма група хонети яздеха към южната порта. — Тя погледна Силк. — Ти наистина трябва да си ги наплашил, Келдар. Около тях бяха събрани цели батальони, за да те държат надалеч. Както и да е. Точно в средата яздеше изглеждащият като истински толнедрански джентълмен малореанец Харакан.
— Така, така — каза Силк. — Интересно.
— Принц Келдар — каза приятелски Велвет, — моля те, иди да се изкъпеш или поне не стой толкова близо до мен.
6.
Студена сива мъгла се надигна от реката и забули широките улици на Тол Хонет. Снегът премина в студен дъжд. Покривите и дворовете все още бяха покрити с бяло, но улиците бяха в киша с мръснокафяв цвят от преминалите по тях каруци и карети. Беше почти полунощ, когато Гарион и другите тихо напуснаха двореца. По улиците срещнаха само няколко групички празнуващи веселяци, повече или по-малко пийнали.