Велвет, загърната в тежко сиво наметало с качулка и яхнала дореста кобила, ги поведе покрай мраморните фасади на къщите, собственост на търговските барони на Тол Хонет, а после през опразнения централен пазар към бедните квартали в южната част на града.
Внезапно от мъглата изникна взвод легионери с червени наметала, шлемове на главите и копия и тя дръпна юздите на коня си и спря.
— По каква работа сте тук? — грубо попита началникът на патрула.
— Всъщност това не е никаква работа — весело отговори Велвет. — Тръгнали сме да се забавляваме. Граф Нориян дава увеселение. Познавате графа, нали?
Част от подозрителността на лицето на сержанта се стопи.
— Не, ваша милост — отговори той, — страхувам се, че не.
— Не познавате граф Нори? — възкликна Велвет. — Колко странно! Мислех, че всички в Тол Хонет го познават, поне той така казва. Горкият Нори, ще бъде абсолютно съсипан. Знаете ли какво? Защо не дойдете с нас, за да се запознаете с него? Ще ви хареса. Неговите увеселения са винаги толкова забавни! — И тя се усмихна с широко отворени очи.
— Съжалявам, милейди, но сме на служба. Сигурна ли сте, че не сте сбъркали улицата? Навлезли сте в долнопробен квартал, през който не препоръчвам да преминава никой благородник.
— Оттук е по-пряко — отговори Велвет. — Виждате ли, ние ще вървим оттук надолу и след това ще завием наляво… — Тя се подвоуми. — Или пък беше надясно? Забравих точно, но съм сигурна, че ще намерим пътя.
— Трябва да внимавате в тази част на града, ваша милост. Има разбойници и крадци.
— О, богове!
— И би трябвало да носите факли.
— Факли? Велики Недра, не! Мирисът на дим от факлите се задържа в косите ми със седмици. Сигурен ли сте, че не можете да се присъедините към нас? Забавите у Нори са чудесни!
— Предайте на графа, че съжаляваме, милейди.
— Хайде тогава. — И Велвет се обърна към останалите. — Трябва да побързаме. Вече сме закъснели. Довиждане, капитане.
— Сержант, милейди.
— О? Каква е разликата?
— Няма значение, милейди. Побързайте, ако не искате да изпуснете забавата.
Велвет се засмя весело и препусна.
— Кой е граф Нориян? — учудено я попита Дурник, когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят.
— Част от въображението ми, скъпи Дурник — засмя се Велвет.
— Тя е драснианка — измърмори Белгарат.
— Имаш ли някакви съмнения, вечен първи?
— Къде всъщност ни водиш, Лизел? — попита Поулгара, докато яздеха по мъгливата улица.
— Знам една къща, лейди Поулгара. Не е много хубава, но е допряна до южната стена и има много полезен заден вход.
— Как може да има заден вход, когато е допряна до градската стена? — попита Се’Недра и придърпа качулката си, за да предпази лицето си от дъжда.
Велвет й намигна и каза:
— Ще видите, ваше величество.
Улицата започна да придобива все по-запуснат вид. Къщите, които се забелязваха през мъглата, бяха построени от обикновен камък и много от тях представляваха складове без прозорци към улицата.
Минаха покрай няколко кръчми, от които се носеха викове, смехове и откъслеци от неприлични песнички. Няколко пияни мъже излетяха от една от тях и започнаха да се бият с юмруци и тояги. Един — нахален, небръснат грубиян — излезе на средата на улицата и им препречи пътя.
— Дръпни се — хладно му каза Велвет.
— Коя си ти, ма?
Огромният Тот излезе с коня си до коня на Велвет и леко побутна мъжа в гърдите с върха на тоягата си.
— Внимавай кого буташ — каза пияният мъж и блъсна тоягата настрани.
Без да промени израза си, Тот завъртя китката си, тоягата фрасна мъжа по главата и той се свлече в канавката.
— Благодаря — каза Велвет на гиганта. Тот любезно кимна. Продължиха по улицата.
— Защо се бият тези хора? — полюбопитства Се’Недра.
— Това е начин да се сгряват — отговори Силк. — Дървата за огрев в Тол Хонет са скъпи, а една хубава приятелска борба загрява кръвта им. Мислех, че всички знаят това.
— Подиграваш ли се с мен?
— Бих ли посмял?
— Той винаги е бил малко несериозен, ваше величество — каза Велвет.
— Лизел — твърдо се обърна към нея Се’Недра, — тъй като ще пътуваме заедно известно време, нека да оставим формалностите. Казвам се Се’Недра.
— Щом ваше величество предпочита.
— Мое величество предпочита.
— Добре тогава — каза русата девойка с топла усмивка.
Яздиха още известно време по неосветените улички на имперския град, докато най-после стигнаха до южната стена.