— Оттук — каза Велвет и ги поведе по мократа улица между стената и редица складове. Къщата, до която ги заведе, беше солидна двуетажна сграда и камъните и бяха черни и блестящи от дъжда. В двора се влизаше през тежка порта.
Велвет внимателно слезе от коня и като придържаше полата си да я запази от кишата, отиде до вратата и дръпна някаква връв. В двора се чу звън на камбанка. Някакъв глас отвътре отговори и тя тихо каза нещо на пазача. Вратата се отвори и те всички влязоха в двора. Гарион любопитно се огледа. Дворът беше почистен от снега и плочникът блестеше от ръмящия дъжд. Под навеса стояха няколко коня, а пред солидно изглеждащата врата на къщата чакаха две карети.
— Ще влезем ли? — попита Се’Недра, която също се огледа любопитно.
Велвет я изгледа продължително, после погледна Ерионд и каза:
— По-добре да не влизате.
Някъде отвътре се чу приглушен смях, последван от пронизителен женски писък.
Поулгара повдигна вежда и каза твърдо:
— Велвет е права. Ще чакаме отвън.
— Вече съм голяма, лейди Поулгара — възрази Се’Недра.
— Не си чак толкова голяма, скъпа.
— Ще ме придружите ли, принц Келдар? — попита Велвет. — Присъствието на сама жена в тази къща понякога не се разбира правилно.
— Разбира се — отвърна той.
— Няма да се бавим — увери ги тя и заедно със Силк отиде до вратата и почука. Отвориха й веднага.
— Не разбирам защо и ние не можем да почакаме вътре на топло и сухо — се оплака Се’Недра.
— Сигурна съм, че ще разбереш, ако влезем — каза Поулгара. — Малко дъжд няма да ти навреди.
— Какво толкова лошо има в тази къща?
Отвътре се чу още един писък, последван от дрезгав смях.
— Това е едно от нещата — отвърна Поулгара.
Очите на Се’Недра се отвориха широко.
— Имаш предвид, че това е едно от онези места? — И тя изведнъж се изчерви.
— Всички белези за това са налице.
След около четвърт час наклонената врата на избата в задната част на подгизналия двор проскърца и Силк излезе отдолу. Носеше фенер.
— Ще трябва да слезем с конете — каза той.
— А къде отиваме? — попита Гарион.
— В мазето. Това място е пълно с изненади.
Един по един, водейки конете, те последваха Силк по наклонената каменна рампа. Някъде отдолу Гарион чуваше клокоченето и плискането на течаща вода. Когато стигнаха края на рампата, видяха, че тесният проход се разширява в голямо, подобно на пещера помещение с каменни арки, осветено от няколко димящи факли. В центъра на помещението имаше дупка, пълна с тъмна мазна вода, тясна пътека я ограждаше от три страни. До пътеката беше вързана боядисана в черно ладия с по дванадесет гребци от двете й страни, всички облечени в тъмни дрехи.
Велвет стоеше до ладията.
— Можем да пресичаме само по двама — каза тя. Гласът й кънтеше в празното подземие. — Заради конете.
— Да пресичаме? — попита Се’Недра. — Къде да пресичаме?
— До южния бряг на реката — отговори Велвет.
— Но ние сме още зад градските стени.
— Всъщност се намираме под тях, Се’Недра. Единственото нещо, което стои между нас и реката, са две мраморни плочи от облицовката на стената.
А после неясно откъде се чу дрънчене на синджири и едната стена на подземното пристанище бавно се отвори.
През отвора Гарион можеше да види набръчканата от дъжда повърхност на реката и отсрещния бряг, почти скрит от мъглата.
— Много умно — каза Белгарат. — Откога съществува тази къща?
— От няколко столетия — отвърна Велвет. — Построена е, за да се осигурява всичко, което някой би могъл да поиска. Понякога някой от клиентите иска да напусне града или да влезе незабелязано в него.
— Как научи за нея? — попита Гарион.
Тя сви рамене и отвърна:
— Била е на Бетра. Тя казала на Джевълин за нейните тайни.
— Даже от гроба успява да ни помогне — отбеляза Силк.
Прехвърлиха се по двама през широката река. Велвет слезе последна на обвития от мъглата пясъчен бряг. Беше около три след полунощ.
— Гребците ще заличат следите ни по пясъка — каза тя. — Включено е в услугата.
— Много ли струва това? — заинтересува се Силк.
— Доста. Но всичко е за сметка на драснианското посолство. Братовчед ти отначало не беше съгласен, но в крайна сметка го убедих да плати.
Силк се усмихна злобно.
— Имаме няколко часа до изгрев слънце — продължи Велвет. — На около миля надолу по реката ще излезем на имперския път. По-добре ще е да вървим бавно. Легионерите от южната порта могат да се усъмнят, ако чуят галопиращи коне.
Качиха се на конете и тръгнаха през крайбрежните върби. Гарион, който яздеше зад Силк, го попита: