— Здравей, Се’Недра — спокойно каза кестенявата дриада, сякаш си бяха говорили само преди ден. — Не желаеш ли да го споделиш с една от своите сестри?
— Ти не би ми дала на заем и гребена си, нали?
— Не, разбира се. Но това е съвсем различно.
— Няма начин да те накарам да разбереш — каза Се’Недра и стана.
— Хора — отбеляза Ксебел. — Всичките сте еднакви.
После погледна Ерионд и докосна бузата му със слабата си малка ръка.
— Какво ще кажеш за този? Той също ли е твой?
В същия миг се появи Поулгара. Лицето й беше спокойно, но едната й вежда бе повдигната.
— Добро утро, Ксебел — каза тя. — Рано си станала.
— Бях на лов — отговори дриадата. — Този русичкият твой ли е, Поулгара? Се’Недра не иска да сподели с мен своя, но може би… — И ръката й докосна меките къдрици на Ерионд.
— Не, Ксебел — твърдо каза Поулгара.
— Много сте скучни — въздъхна Ксебел.
Тя се изправи. Беше мъничка като Се’Недра и слаба като вейка.
— О! Щях да забравя — възкликна тя. — Ксанта каза, че трябва да ви заведа при нея.
— Но ти забрави, нали? — сухо каза Се’Недра.
— Е, още е рано — сви рамене дриадата.
Белгарат и Силк излязоха до студеното огнище, малко по-късно дойдоха Дурник и Тот.
— Имате толкова много! — измърмори Ксебел. — Със сигурност можете да ми дадете някой за малко.
— Какво иска да каже? — полюбопитства Силк.
— Нищо, Силк — каза Поулгара. — Ксанта иска да ни види. Веднага след закуска. Това е Ксебел, тя ще ни заведе при нея. Нали, Ксебел?
— Да де — малко раздразнено каза Ксебел.
След закуска дриадата ги поведе през гората. Белгарат вървеше до нея и й говореше нещо. Гарион забеляза, че от време на време дядо му бърка в джоба си и й подава нещо, а тя лакомо го лапа.
— Какво й дава? — попита Велвет.
— Бонбони — каза Поулгара с отвращение. — Те са вредни за дриадите, но той винаги им носи, когато идва тук.
— О! Разбирам — каза Велвет и присви устни. — Тя не е ли малко млада, за да е… толкова…
Се’Недра каза със смях:
— Външността може да лъже, Лизел. Ксебел е доста по-стара, отколкото изглежда.
— Колко по-стара?
— Поне двеста или триста години. Тя е на същата възраст като дървото си, а дъбовете живеят доста дълго.
Навътре в гората Гарион чу кикотене, подсвирквания и лек звън от малки златни камбанки.
Дървото на кралица Ксанта беше още по-голямо, отколкото го помнеше Гарион, с огромни клони и хралупи, големи като пещери. Дриадите, облечени в разноцветни ярки туники, бяха насядали по клоните му, кискаха се, подсвиркваха и сочеха посетителите. Ксебел ги поведе към широката, покрита с мъх поляна под дървото, сложи пръсти в устата си и изсвири пронизително.
Кралица Ксанта и червенокосата й дъщеря Ксера излязоха от една хралупа да ги посрещнат. Се’Недра и Ксера изтичаха една към друга, а Поулгара и Ксанта горещо се прегърнаха. Русата коса на Ксанта бе побеляла тук-там, а сиво-зелените й очи бяха уморени.
— Добре ли си, Ксанта? — попита Поулгара.
Кралицата въздъхна:
— Времето наближава, това е всичко.
После погледна огромния дъб с любов и каза:
— Той става все по-уморен и тежестта натиска корените му. Все по-трудно му е през пролетта да се съвземе и да пусне листа.
— Мога ли да направя нещо?
— Не, скъпа Поулгара. Няма болка, само голямо изхабяване. Нямам нищо против да заспя. Кажи сега, какво ви води тук.
— Някой отвлече бебето ми — проплака Се’Недра и прегърна леля си.
— Какво говориш, дете?
— Стана през лятото — обади се Белгарат. — Опитваме се да открием следите на този, който го открадна: един малореанец, казва се Зандрамас. Смятаме, че е тръгнал на юг на борда на нийсански кораб.
Ксебел, която стоеше до гиганта Тот и гледаше с интерес огромните му мускулести ръце, каза, без да сваля поглед от него:
— Видях един кораб на хората-змии през лятото там, където нашата река се влива в голямото езеро.
— Никога не си го споменавала, Ксебел — каза Ксанта.
— Бях забравила. Наистина ли някой се интересува какво правят хората-змии?
— Голямото езеро? — каза Дурник замислено. — Не си спомням да има голямо езеро в тази гора.
— То е много гадно на вкус — каза Ксебел. — И не можеш да видиш другия му край.
— Тогава сигурно имаш предвид Голямото западно море.
— Както искаш, така го наричай — незаинтересовано му отговори Ксебел и продължи да оглежда Тот.
— Наистина ли нийсанският кораб отплува? — попита я Белгарат.
— Не — отговори тя. — Изгоря. Но преди това някой слезе от него.
— Ксебел — намеси се Поулгара, като застана между дриадата и обекта на наблюдението й. — Можеш ли да си спомниш какво точно видя?