— Мисля, че да. Не беше много. Бях излязла на лов и видях един кораб да приближава южния бряг на реката. От него слезе мъж в черно наметало, с качулка на главата. Носеше нещо. После корабът отплува, а мъжът на брега махна с ръка и корабът се запали и изгоря целият.
— Какво стана с екипажа? — попита Дурник.
— Нали знаеш онези риби, с големите зъби?
— Акулите ли?
— Не знам как се казват. Водата беше пълна с тях. Когато хората скочиха, за да се спасят от огъня, рибите ги изядоха до един. — Тя въздъхна. — Ужасно похабяване. Надявах се, че поне един-двама ще се спасят… или може би трима… — Тя пак въздъхна.
— Какво направи мъжът на брега? — попита Поулгара.
Ксебел сви рамене.
— Изчака, докато корабът изгоря, и след това тръгна през гората. — Тя заобиколи Поулгара и отново се загледа в огромния Тот. — Ако не използваш този, Поулгара, не би ли ми го дала за малко? Никога не съм виждала някой толкова огромен.
Гарион хукна към конете, но Ерионд вече го бе изпреварил. Държеше юздите на жребеца си.
— Моят кон е по-бърз — каза той. — Вземи него.
Гарион кимна и скочи на седлото.
— Гарион! — извика Се’Недра. — Къде отиваш?
Но той вече препускаше между дърветата. Не мислеше за нищо.
Единственото нещо, което приличаше на мисъл, беше образът на тъмна фигура на брега, фигура, държаща нещо в ръце. И изведнъж нещо друго го накара да се замисли. Имаше нещо странно в галопа на коня. На всеки четвърти или пети скок той сякаш политаше и гората добиваше неясни очертания. След това скоковете продължаваха до следващото политане.
Гарион знаеше, че разстоянието до южния бряг на реката, която се вливаше в Голямото западно море, е доста голямо. При най-бърз галоп му трябваше ден и половина да стигне дотам. Но изведнъж видя отразеното в безкрайната шир зимно слънце между дърветата!
Още един странен скок и изведнъж жребецът заби предните си крака в пясъка пред самите вълни.
— Как го направи?!
Конят само обърна глава и го погледна. Гарион се огледа и извика:
— Но ние сме на другия бряг на реката! Трябваше да сме ей там.
Конят зарови с копито, направи две крачки и полетя отново. И изведнъж се оказаха на пясъчния южен бряг и Гарион се люшна на седлото и едва запази равновесие. За момент му се прииска да се скара на животното, че не го е предупредило, но имаше нещо по-важно, което привлече вниманието му. Той скочи от седлото, изтича по пясъка до самия бряг и извади меча си. Кълбото ярко засия.
— Геран! — извика той. — Намери сина ми.
Кълбото го дръпна така, че той едва се задържа да не падне. А после острието се насочи надолу и докосна пясъка. Кълбото лумна триумфиращо, а острието се вдигна само и посочи рехавата горичка край брега.
Истина беше! Въпреки че тайно се страхуваше, че това е само една от поредните хитрини, следите на Зандрамас и сина му бяха тук!
— Бягай, Зандрамас! — извика той ликуващо. — Бягай, колкото можеш! Аз съм по следите ти и светът не е достатъчно голям, за да се скриеш от мен!
7.
Въздухът под преплетените клони беше влажен. В ноздрите си усещаха миризма на застояла вода и гниещи листа. Дърветата се извисяваха нагоре, над тъмнината на джунглата, за да намерят светлина. Сиво-зелен мъх висеше на ленти от дърветата, лепкави лиани пълзяха около стволовете им като дебели змии. Бледа мъгла плуваше над миришещите на застояло езерца и бавно движещите се потоци.
Пътят, по който вървяха, беше запуснат и обрасъл. Гарион яздеше начело на групата. Мечът му висеше на седлото му, а Кълбото постоянно го дърпаше. Беше късен следобед. Денят, сив и облачен, бавно, почти тъжно отиваше към своя край.
— Не знаех, че нийсаните са строили пътища — каза Се’Недра.
— Изоставиха ги след окупацията на марагите в края на второто хилядолетие — каза Белгарат. — Разбраха, че добре поддържаните пътища улесняват напредването на вражеската войска, така че Салмисра нареди пътищата да се оставят да запустеят.
Мечът на Гарион леко се залюля към гъстия храсталак край пътя. Той се намръщи, дръпна юздите и каза:
— Дядо, трябва да завием.
Останалите също спряха и се вгледаха в тъмните храсталаци.
— Ще отида да огледам — каза Силк, слезе от коня си и тръгна напред.
— Внимавай за змии — извика Дурник.
Силк спря, обърна се и го изгледа саркастично. После навлезе в гъсталака.
Зачакаха. Скоро Силк се върна и каза:
— Наблизо има следи от бивак и старо огнище.
— Да отидем да видим — каза Белгарат и слезе от седлото.
Оставиха Тот с конете, минаха през гъстия храсталак и излязоха на една поляна до старо огнище.