— Ти нищо не знаеш, Райк — казах му.
Но наистина знаеше.
— Бързите мъртви — обясни гигантът. — Тя тук ги прави. Маринова ги. Превръща ги бавно, та след това да са бързи. И преди съм чувал за този начин.
Погледът ми попадна на друга глава, глава с гладни очи и раззината в писък уста. Още няколко подхванаха крясъка.
— Дай им каквото искат, Кент — казах аз.
— Не! Имайте милост — примоли се жената в краката на Роу. — Имам деца.
— А ако не го искат, дай им това, от което имат нужда — добавих.
И Кент се зае да прибере реколтата. Кървава задача, от която те заболява гърбът. И другите се включиха, Райк с невиждан ентусиазъм.
Продължихме на бърз ход, нямахме търпение да се махнем оттук.
— Това едва ли е единствената нива — каза Макин. Тичаше бос, защото беше успял да загуби и втория си ботуш.
Тревожех се не толкова какво друго отглежда Чела, а какво вече е успяла да отгледа.
Движехме се през зелено море, устремени към сиво море. Тръстиките бяха високи до гърдите ни, че и повече, краката ни потъваха до средата на прасците при всяка стъпка. Широки ивици рядка кал разделяха туфите тръстики, подхранвани от потоци, които ромоляха в средата им. Стигнали бяхме до поредния воден синор, когато чух далечния прибой.
— Не. — Грамло сложи ръка на рамото ми, преди да съм стъпил в калта.
В средата на синора, там, където потокът лъщеше като панделка, калта взе да се вълнува.
Роу извади лъка си. Аз натегнах арбалета на Нубанеца.
Калта се сгърчи отново, надигна се в могила и се разтече неохотно настрани. Нещо черно се появяваше от недрата ѝ.
— Т’ва е лодка бе, да я… — каза Райк.
Явно днес му беше ден за правилни догадки. Рибарска лодка от черни изгнили дъски се появи от тинята, екипажът ѝ се размърда на палубата, отърсваше се от полепналата кал и собствената си прогнила плът. Сетих се за дебелия капитан и неговата баржа на река Райм. Изборът му да стои във води, които познава, изведнъж ми се стори изключително разумен.
— Назад! — И поведох братята обратно в тръстиките.
Тичахме през високата тръстика, по-висока от мен, стръкове ме удряха в лицето.
— Нещо идва — извика Райк. Само той беше достатъчно висок, за да вижда над зеленото море.
— Откъм лодката ли? — извиках аз.
— Не. От другата страна.
Свърнахме и затичахме по-бързо.
Чувах ги. Настигаха ни, проправяха си път през тръстиките.
— Какво е? — извиках.
— Не знам — каза задъхано Райк. — Не го виждам. Виждам само как падат тръстиките.
— Спрете! — И пръв последвах заповедта си. Захвърлих арбалета на Нубанеца и развъртях меча си през тръстиковите стъбла. — Разчистете място! — извиках.
Няма смисъл да тичаш, ако е ясно, че ще те хванат.
Трима мъртви нахлуха в разчистеното място още преди да сме го разчистили докрай. Движеха се адски бързо и щом ни видяха, нададоха вой. Хвърлиха се към нас без колебание, протегнали ръце да стиснат нечие гърло. Роу падна. Онзи, който избра мен, се наниза на меча ми. Буквално го погълна, проклет да е. Дръжката стърчеше между разсечените му бузи, острието беше пробило дробовете му, върхът — стигнал стомаха. Сетих се за Томас в цирка.
Четирите стъпки стомана, разсекли вътрешните му органи, вбесиха моя противник още повече. Напираше да ме докопа за гърлото, едва не изтръгна меча от ръцете ми, но аз стисках здраво дръжката и инерцията на мъртвеца ме събори по гръб в тръстиките. Онзи ми налетя отново, на четири крака, сякаш не беше погълнал достатъчно от меча ми и искаше още. Ако можеше да си отвори челюстите по-широко, сигурно щеше да налапа и дръжката с все ръцете ми. Явно не беше твърде привързан към вътрешните си органи.
Мъртвецът продължи да напира, тъмна кръв гъргореше в гърлото му, аз отстъпих назад и нагазих в лепкава кал. Забих дълбоко крака, завъртях меча и натиснах надолу. Острието разпори мъртвеца, от шията, през гърдите, до чатала. Червата му се изсипаха и той се просна в калта, посягаше да ме докопа, но аз се откъснах и забих меча си в по-твърд участък. Ритах в паника да се измъкна от лепкавия вир, който ме теглеше надолу. Ако не беше мечът ми, щях да потъна. Успях да се измъкна от ямата и се проснах по гръб, останал без дъх. Чувах воя на другите мъртъвци и псувните на братята. Тръстиките се издигаха над мен като дървета, полюшваха се на фона на синьото небе.
Когато събрах сили да се върна на мястото, което бяхме разчистили, битката вече бе свършила.
— Роу е мъртъв. — Едната буза на Макин беше раздрана и той търкаше раната с шепа намачкани тръстикови стъбла. На пръв поглед тази терапия само влошаваше нещата, но може би Макин целеше да подлюти раната и изтеклата кръв да я почисти.