В миналото ме беше спасил един кон. Не благороден жребец, който да ме отнесе на гърба си в бесен галоп, забележете, а един не особено умен, но тотално паникьосан кон, който ме ритна и така ме спаси. Един крайно неочакван ритник и още по-неочаквано спасение. Още по-изненадващо за Корион. Но да те спаси овчи мехур… това безспорно е черешката на тортата. Черешката на всички торти.
Високо над нас горяха бавни огньове, топяха снега в гърнетата, нагряваха надутите мехури, плаващи в загрятата, къкреща вода. Процесът е бавен и дава на планинците време да се изтеглят. Трябва да заложиш гърнетата в опасната зона. Възможно най-високо, за да предпазиш себе си, но не толкова, че да провалиш търсения ефект.
Горещият въздух се разширява. Мехурите се надуват. Надуват се далеч отвъд точката, в която може да ги надуе човек с помощта на дробовете си. Всичко е въпрос на време. Въпрос на правилно изчислен график. Водата завира. Налягането се увеличава. И бум!
Планинците обичат да свирят на гайда. Гайди пищяха на сватбата ми същата сутрин, подобни на гайдите, които са популярни в земите северно оттук, но нашите са направени от животински мехури. Устройството им е по-простичко, но врявата, която вдигат, е същата. Човек не би допуснал, че спукан овчи мехур може да произведе толкова силен звук. Звук, сякаш всички писъци и воища, които една гайда може да издаде през целия си дълъг и мизерен живот, са събрани в един миг. Звук, от който ще се събудят и мъртвите.
Една от шестте овци, дарили пикочните си мехури за шестте лавинни гърнета, които мъжете от Чревца бяха заложили по хребета на склона при нашата поява, явно е била особено пиклива приживе, защото мехурът ѝ избухна няколко минути по-рано от предвиденото.
Усещаш лавината, преди да я чуеш. Усещаш странно повишаване на налягането. Усещаш го като натиск в ушите. Усетих го и аз, нищо че разни хора се опитваха да ме нарежат на филийки. След повишеното налягане идва грохотът. Започва тихо и нараства бързо. А после, точно преди лавината да те удари, идва съскането.
Този път избрах момента точно. Хвърлих се назад в пещерата. Преди вражеските войници да ме последват, светът побеля и ги отнесе.
36.
В пещерата имаше стотина мъже, но тя тънеше в тишина и мрак.
Последният грохот на лавината утихна. Бях паднал, ожулил си бях задника на някакъв безмилостен камък и псувнята ми беше първият звук, който се чу:
— Еба си! — Тази псувня беше любимата на брат Елбан и се чувствах задължен да я изръсвам от време на време, защото никой друг не я използваше.
Нищо, никаква реакция във вид на звук, сякаш орда тролове бяха откъснали главите на всичките ми хора.
— В дъното има фенери и прахан — извиках.
Шум от тътрещи се крака.
Още тътрене, после острият звук на кремък в стомана. Светлината изряза от мрака силуетите на десетки мъже.
Погледнах сребърния часовник на китката си. Имах чувството, че не съм го поглеждал от цяла вечност. Дванайсет и четвърт. Стрелката, която отброяваше секундите, тиктакаше в поредния си кръг.
— Знам, че собствената ми лопата е стигнала дотук. Когато я изпуснах в дупката — казах и се изправих, като внимавах да не си фрасна главата в ниския таван. — Със сигурност има и други. Намерете ги и да се изкопаем.
— Трябва да се преброим — каза Хобс и пристъпи напред. Грейнаха още фенери и снежната стена зад Хобс отрази светлината им.
— Бихме могли — казах аз. Знаех, че интересът му не е канцеларски. Хобс беше загубил приятели, протежета, синове на приятели и искаше да знае какво е останало от Стража, от неговия Страж. — Бихме могли, но не снегът те убива в лавина — добавих. — Онези войници отвън не са мъртви.
Сега вече ме слушаха внимателно.
— В момента те усилно се задушават, притиснати под снега. И точно това, приятели мои, се случва и с нас. А докато губя време да ви обяснявам, че се задушаваме, пилея от силно ограниченото количество въздух в наличност. Докато вие ме слушате, вдишвате хубавия въздух и издишвате лошия. А фенерите, които ви осигуряват светлина да ме виждате, също ядат от малкото ни въздух. — Благодарих мълчаливо на учителя Лундист и неговите уроци по алхимия. Може и да не преживеех сватбения си ден, но нямах намерение да угасна като свещицата в стъкления буркан, който Лундист беше използвал, за да демонстрира урока си.
Нямаше нужда да обяснявам повече. Трима вече бяха намерили лопати и се заеха да копаят, други се разтърсиха за още. Скоро при задръстения изход се струпаха достатъчно копачи. Можех просто да се разпоредя и те пак щяха да се хванат на работа, но сметнах, че е по-добре да знаят защо копаят и защо съм отложил проверката на личния състав. Хобс не беше единственият, който проявяваше интерес към списъка на дадените жертви.