— Страшна лоялност демонстрираш, няма що! — Изправих се с мъка и протегнах ръце да се разкърша. — Току-виж си решил, че от принца на Стрела ще стане по-добър император. — Тръгнах към изхода.
— Не мисля че той ще спечели — каза Макин и ме последва.
37.
Отдавна, в доброто старо време, брат Грамло бил дърворезбар, работел с триона и длетото. Когато дойдат лоши времена, дърводелците обикновено ги разпъват на кръст. Грамло зарязал длетото, хванал ножа и се научил да дялка хора. Изглежда мек този мой брат по острие, кльощав и светъл на цвят, със слабовата брадичка и тъжни очи, изобщо целият е някак провиснал също като мустака си. Но има бързи ръце и наточените остриета не го плашат. Излезте насреща му само с нож за кампания и той ще промени мнението ви рязко.
Сто и дванайсет мъже излязоха от пещерата под прохода на Синята луна. Оставих командира на Стража Хобс да ги преброи, когато всички се събраха на новия сняг. Не беше за вярване, че лавината, която се беше разбила като вълна в скалите долу и се беше изляла като мляко около пещерата, сега издържа без проблем тежестта ми, а краката ми потъват само няколко пръста при всяка стъпка. Слушах имената, слушах и подвикванията в отговор на някои, тишината в отговор на други.
Новият сняг грееше под нас, съвършен и гладък, без следа от кръв, от клането, от труповете. А бяха минали само минути. И докато Хобс извикваше имената, хиляди мъже умираха невидими под пресния бял сняг, слепи, неподвижни, с пламнали дробове.
Понякога изпитвам нуждата от лавина вътре в мен. Чиста страница без следа от миналото. Табула раза, както са я наричали древните. Дъска, на която още нищо не е написано. Зачудих се дали тази лавина е изчистила моята дъска. А после зърнах сянка под белотата в краката си, дете, заровено толкова плитко, че снегът не можеше да го скрие. Дори планинската мощ не можеше да изчисти петната от моето минало.
Хобс извикваше напевно имената, а аз извадих кутийката от кесията на кръста си, седнах на склона и зарових пети в снега.
Човек е направен от спомени. Спомените ни определят. Уловени мигове, запомнени миризми, случки, съживявани многократно на малка сцена. Ние сме спомените си, спомени като мъниста, нанизани на връв от сюжети. Сюжетите, които разказваме за себе си на самите себе си, докато пропадаме през живота към утрешния ден. Съдържанието на кутията беше мое. Беше мен.
— И сега какво? — Макин седна тежко до мен.
Далеч долу, отвъд прилива на лавината, различавах движение, миниатюрни пълзящи точки, остатъците от вражеската войска, които се оттегляха към основното тяло на стрелянската армия.
— Сега нагоре — казах.
— Нагоре? — Макин направи с веждите си онова, което прави, когато е изненадан. Никой не може да се мери с Макин в изразяването на изненада.
Струваше ми се нередно да умра незавършен.
— Защо, значението на думата те затруднява? — казах и се изправих. Тръгнах нагоре по склона, леко вляво спрямо върха, натам, където проходът на Синята луна дълбае пролом в гръдта на връх Ботранг.
Хобс ме видя, че тръгвам, и каза:
— Нагоре? Но проходът винаги е блокиран през… — После се огледа. — О. — И махна на хората си, онези, които бяха пристъпили напред при преброяването.
Още стисках кутийката, гореща и студена, гладка и бодлива. Струваше ми се нередно да умра, без да знам кой съм.
Детето вървеше до мен, босо в снега, смъртта му — неустрашима дори в лицето на деня.
Пъхнах нокътя на палеца си под капака и отворих кутията.
Дървета, надгробни плочи, цветя… и тя.
— Кой те намери, след като аз те ударих? — питам Катерин. — Когато си дошла на себе си, при теб е имало мъж.
Тя смръщва вежди. Вдига пръсти към мястото, където я бях ударил с вазата.
— Брат Глен. — За пръв път ме поглежда със старите си очи, ясни, зелени и умни. — О!
Тръгвам си.
Ренатският лес остава зад мен, вървя към Крат. Висок замък стърчи зад и над града. Вятър няма и димът от градските комини се издига право нагоре, рисува решетка пред замъка. Сигурно се опитва да го предпази от мен.
Вървя през полето и виждам Долния град, проснал се чак до бреговете на река Сейн и доковете, а зад него теренът се издига към Стария град и Високия град. Римският път пресича моя и аз тръгвам по него към Долния град, който няма порти да го пазят от света. Имам шапка, пъхната под колана на туниката, безформено кепе от избелял кариран плат, като онези, с които се гиздят безделниците в пристанищните кръчми. Прибирам косата си в кепето и го нахлупвам ниско над очите. Никой няма да ми обърне внимание в Долния град. Хората, които ме познават по лице, не ходят там.