Крача по улиците на Стария град право към Източната порта, откъдето минават доставките за Висок замък, където разтоварват провизии и предават писма на бегачи, за да ги отнесат до далечни места. Патрул от войници на баща ми пресича Брястовата улица, по която вървя. Поглеждат ме веднъж, но не и втори път.
Три факли горят на Източната порта. Наричат я порта, но всъщност е врата, пет метра висока и три широка, черен дъб с железен обков, с по-малка врата в средата, когато оттам минават нормални хора, а не великани. Брониран рицар стои на пост пред вратата. Ако иска да види нещо, трябва да стои в мрака, а не под светлината на факлите.
Свръщам настрани и стигам до стената на замъка, близо до ъгъла на голямата квадратна кула.
Ако искаш да се защитиш от ножа на таен убиец, трябва да концентрираш отбраната си. Абсурдно е да вярваш, че ще попречиш на самотен анонимен враг да влезе в кралството ти. В града ти. Освен ако не е пълен аматьор, чудо ще е да го хванеш, докато се прехвърля през стените на замъка ти. Би могъл да защитиш едно крило или кула в замъка си, ако имаш добра охрана и здрави ключалки, но лично аз не бих заложил живота си на това. Единственият начин да надвиеш таен убиец е да съсредоточиш охраната около самия себе си, а не да я разпръснеш из замъка. Десетина опитни войници около спалнята ти биха били много по-полезни от десет хиляди, пръснати из кралството.
Кулата на баща ми има добри ключалки и добра охрана, но още преди да стана на седем аз я познавах както отвътре, така и отвън. Сега, два пъти по-голям, ето че отново се катеря по стените на Висок замък в почти безлунната нощ. Строителският камък е грапав под пръстите ми, краката ми намират познати пролуки през меката кожа на ботушите, прегръщам стената и тя дращи ласкаво бузата ми. Пълзя нагоре по ъгъла на стената, кокалчетата на ръцете ми се белеят под лунния светлик.
Под бойниците изчаквам. Войник спира над мен, опира се на парапета, загледан в далечна светлинка. Бойниците са скорошна добавка, дялан камък върху строителския. Строителите са имали оръжия, на които никой замък не би могъл да устои, със или без бойници. Нямам представа какво е било предназначението на Висок замък, когато Строителите са го издигнали, но замък не е бил. В най-дълбоките подземия, под пластовете мръсотия, има древна табелка, на която пише „Паркирането през нощта забранено“. Дори когато думите на Строителите са ми познати поотделно, пак не намирам смисъл в целостта им.
Войникът отминава нататък. Прехвърлям се през широкия зид и се спускам надолу по подпорите на едно от дървените мостчета, издигнати от вътрешната страна на стените.
Спирам в едно тъмно кьоше на двора, свалям карираната шапка и я връщам в раницата си. Изваждам туника в синьото и червеното на Анкрат. Една жена, Мейбъл, ми я беше ушила в Призрачния, след като ѝ обясних какви дрехи носи прислугата в бащиния ми замък. Облякъл туниката и напъхал дългата си коса под яката ѝ, влизам през Печатарската врата. Разминавам се с дворцов рицар, който прави нощните си обиколки. Сър Айкен, ако не греша. Вървя с изправена глава и той не ме поглежда. Човек с наведена глава крие лицето си и си проси да го провериш отблизо.
Къс коридор с два завоя води към параклиса. Вратата на параклиса никога не е заключена. Поглеждам вътре. Само две свещи още горят, догарят всъщност, и помещението тъне в полумрак. Празно е. Продължавам нататък.
Квартирата на брат Глен е близо до параклиса. Вратата му е залостена, но аз си нося късо парче тънка стомана, достатъчно тънка и гъвкава да я пъхна между вратата и касата, и достатъчно яка, за да повдигна с нея резето.
В стаята е тъмно, но има висок прозорец с изглед към вътрешния двор, където преди години Макин обучаваше скуайърите на меч. Изчаквам очите ми да свикнат с тъмнината. Стаята вони като сирене, което дълго е стояло на слънце. Стоя и слушам хъркането на свещенослужителя, чакам очите ми да го различат.
Лежи по очи в леглото си, но изгърбен, като червей, който пълзи, придърпвайки тялото си в дъга. Не виждам почти нищо от стаята, само кръст на стената, но без спасителя, сякаш Ису е излязъл да се поразходи, за да не гледа онова, което предстои да се случи. Пристъпвам напред. Сещам се как брат Глен рови в плътта ми за тръните, които шипката е оставила там. Как ги търси. Какво удоволствие изпитва от мъчението, докато помощникът му, Инч, ме държи да не мърдам. Изваждам ножа си от канията.
Клекнал съм до леглото, главата ми е на едно ниво с неговата. Така хъркането се чува още по-силно. Толкова е силно, че да се чудиш как Глен сам не се буди от шума. Не виждам лицето му, но го помня добре — бих го нарекъл плоско, неспособно да изрази дълбока емоция, но идеално да изрази присмех. Помня го от службите — отец Гомст чете проповед от олтара, а брат Глен седи на столче до вратата на параклиса, косата му е като влажна слама около тонзура, която няма нужда от бръснач, очите му са прекалено малки за широкото чело отгоре.