Би трябвало да му прережа гърлото и да изчезна яко дим. Всичко друго би вдигнало излишен шум.
„Изнасилил си Катерин. Изнасилил си я и си я оставил да мисли, че аз съм го направил. Посял си семето си в нея, заради теб тя ме е намразила толкова, че е отровила детето в утробата си. Намразила ме е толкова, че да ме убие. Заради теб.“
Ударът на Катерин е бил за брат Глен, не за мен.
Очите ми са свикнали с мрака и стаята се разкрива пред тях в нощни отсенки. Отрязвам дълга ивица от края на чаршафа му. Вдигам съвсем слаб шум, нищожен на фона на неговото хъркане, но въпреки това той се размърдва и сумти. Отрязвам втора ивица, трета, четвърта. Последната връзвам на стегната топка. Близо до леглото има малка маса и свещник. Премествам ги назад, за да не паднат и да вдигнат шум. Отброявам хъркането и хващам ритъма му. Изчаквам да вдиша и пъхвам топката в устата му. Връзвам втора ивица около главата му да държи топката на място. Брат Глен се събужда бавно, но е изненадващо силен. Измъквам остатъка от чаршафа изпод него и забивам лакът в слънчевия му сплит. Въздухът го напуска със съскане около топката в устата. Виждам как лъщят очите му. Той се свива на топка като ембрион и аз стягам глезените му с третата ивица. Четвъртата е за китките му. Налага се да го ударя в гърлото, за да спре да се мята.
Докато успея да го вържа както трябва, вече съм изгубил хъса си. Той е грозен гол мъж, който скимти в тъмното, а аз искам да се махна оттук, и толкова. Вземам ножа си от масичката, която съм преместил.
— Имаме нещо за теб — казвам. — Нещо, което за малко да отиде на грешен адрес.
Забивам ножа си ниско, в основата на корема. Оставям го там. Не го искам повече. А и ако го извадя, на Глен ще му изтече кръвта и ще умре бързо. А на мен ми се струва, че е редно да умре бавно.
Освен това имам друг нож.
Почти съм стигнал до вратата. Брат Глен хъхри и съска зад мен. Пада с трясък от леглото, но не това ме заковава на място.
Появява се Сагеус. Не влиза през вратата, не се изправя иззад раклата, просто се появява. Кожата му свети със собствена светлина, твърде слаба да огрее дори пода в краката му, но достатъчно силна да извади на показ текста, татуиран по кожата му. Очите и устата му са черни дупки в сиянието.
— Виждам, че клирът ти става навик. По списък ли работиш? Първо епископ, сега монах. Какво следва? Някое момче от църковния хор?
— Ти си езичник — казвам. — Би трябвало да ми ръкопляскаш. Пък и този имаше грехове да плаща.
— Е, щом е така… — Усмивката му изрязва черен полумесец в сиянието на лицето. — А ти за какви грехове имаш да плащаш, Йорг?
Нямам отговор.
Сагеус се усмихва още по-широко.
— И какви толкова са били греховете на брат Глен? Бих попитал него, но ти си му запушил устата. Горещо се надявам причината да не е в сънищата, които пращах на младата Катерин. Жените са толкова сложни създания, нали?
— Сънища? — казвам. Пъхам ръка в раницата за втория нож.
— Сънуваше, че носи дете — казва Сагеус. — По някакъв начин сънят е измамил тялото ѝ. Ако не се лъжа, наричат го фалшива бременност. — Писмената по лицето му сякаш се движат, татуираните думи пулсират в странен ред. — Да, толкова сложни създания.
— Имало е дете. Тя го е убила. — Устата ми е суха.
— Имало е кръв и мръсотия. Така действат отровите на Сарем Уик. Но дете не е имало. И едва ли ще има някога. Отровите на старата вещица са силни. Изстъргват утробата страшно, правят я ялова.
Намерил съм ножа и тръгвам към него. Искам да се хвърля отгоре му, но краката ми се движат бавно, сякаш газя в дълбок сняг.
— Глупаво момче. Мислиш ли, че наистина съм тук? — пита спокойно той, не помръдва.
Опитвам се да протегна ръка, да го стигна, но вместо това пропадам.
„Тряс.“
Ръката на Макин върху кутията. Затворената кутия.
Открих, че ми е много студено, че съм останал без дъх, че стискам въздуха, а не гърлото на Сагеус. Него го няма. Бил е само спомен. А аз съм в планината. И все още бягам.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — извика Макин задъхан.
Огледах се. Стоях потънал до кръста в пръхкав сняг. Скални стени надвисваха вляво и вдясно. Мъжете от Стража вървяха зад мен… на стотина метра зад мен.
— Не може да отвориш това. Нито сега, нито никога. Най-малко сега! — извика Макин. Повърна в краката си, после си пое шумно въздух. Явно бе тичал като луд, за да ме настигне. Издърпах кутийката от ръката му и я пъхнах в един джоб.