— От теб искам да удържиш излаза, Мартен — казах аз. — На всяка цена.
— Ще удържим. Аз никога няма да забравя какво направихте за мен, а моите хора ще ме последват навсякъде — отвърна той.
Не бях направил чак толкова. Една играчка и нещо за болката, което да улесни прехода на малкото момиченце в отвъдното. А причините да направя дори това бяха… неправилните причини.
Макин продължи след мен, но пътьом сложи ръка на рамото на Мартен. Имаше връзка между тях. Две изгубени дъщерички. Дори за мен беше ясно колко надълбоко е болката — толкова надълбоко, че Макин ми бе споделил за загубата си едва наскоро, макар да се познавахме от… почти откакто се помнех. Запитах се дали и аз мога да изпитам такива чувства, или наистина съм умното, но коравосърдечно момче, което повечето хора виждаха в мен. Тези двамата с години носеха спомен за мъртвите си момиченца. И аз си имах мъртво дете за компания, дете, чието име не помнех, дете, което вървеше по петите ми, защото не исках да подложа плещи под тежестта на вината си. Медната кутийка беше малка, но събираше в себе си много спомени. Може би повече, отколкото можех да понеса.
Вървяхме по изгладената от дългогодишна употреба пътечка през пещерите. Държах фенер, който бях взел от импровизиран склад при входа на излаза. Пламъкът в него се разгоря, когато го взех, а бузата ми запулсира. Изглежда, бях прихванал малка частица от магията на Гог, когато той ме изгори. Феракинд ми беше дал нагледен урок какво се случва, ако тръгнеш по тази пътека. Урок, който бях взел присърце.
От време на време спирах да позяпам галериите от каменни гори, които се ширеха вляво и вдясно от пътеката. Лундист ги наричаше сталактити и сталагмити, показвал ми бе картинки в книги, но навремето картинките не ме впечатлиха. Не съм сигурен каква е разликата — може би големите са сталагмити. Лундист казваше, че растат, но аз не съм ги виждал да правят такова нещо. Едно знам обаче — че в светлината на фенерите, под немислимата тежест на пластовете скала, тези израстъци са толкова красиви, че да занемееш безсловесен.
Дълго зяпах живата скала и когато най-сетне се отърсих от магията, открих, че съм сам, островче светлина в древния мрак. Хвърлих бърз поглед към пътеката пред и зад себе си. Наистина бях сам. Не се виждаха нито мъже от Стража, нито от братята, дори стъпки не се чуваха.
„Нещо не е наред.“
— Йорг. — И Сагеус пристъпи иззад една каменна колона. Вътрешното му сияние улавяше татуираните писания и ги отпечатваше в светлосенки по стените, там писмената се плъзгаха, лазеха, обгръщаха всяка издатина и вдлъбнатина на каверната.
— Поганецо. — Задържах погледа му. — Има още някой църковен деятел, когото искаш да ти убия?
Той се усмихна.
— Много е трудно да те стигне човек, Йорг. Около сънищата ти има бодлив плет… — Леко смръщване. — Или кутия? Кутия ли е, Йорг? Някой друг има пръст тук. Някой се опитва да те държи далеч от мен.
Ръцете ми не бяха помръднали, очите също — гледах го право в лицето, — но усещах тежестта на хълбока си и скоро Сагеус сведе поглед натам.
— Интересно — каза той. — Но без значение. Вече сме толкова близо един до друг, че мога отново да те докосвам.
— Да ме разиграваш ли си дошъл, поганецо? Да насочиш стъпките ми в посока по свой избор? — Изтеглих меча си, но това не го впечатли. — Не ми казвай… и сега не си тук?
Пак онази усмивка. Сагеус килна лекичко глава.
— Извън обсега ти съм, Йорг, а колкото до посоката, ти още вървиш по пътя, на който те сложих преди години. Можеш да избираш само едно — как да умреш. Отнех ти Катерин. Тя щеше да удвои силата ти. Нейният ин като допълнение на твоя ян, ако щеш. Но сега ти си слаб, а тя ми помага да сложа ръка на една Стрела и да я насочвам там, където пожелая.
— Не. — Поклатих глава и направих крачка към него, като внимавах къде стъпвам.
Една грешна стъпка в пещерите и може да свършиш потрошен на дъното на дълбока пропаст. Ала колкото и грижливо да подбирах стъпките си, поганецът винаги ме караше да се съмнявам в избора си. Той носеше съмнение със себе си, съмнение в мотивите, съмнение в най-дълбоката ти същност, онзи вид несигурност, който те яде като рак.
— Не — повторих аз, в търсене на увереност. — Злорадството е за глупци. Ако играех твоята игра, ти щеше да ме оставиш да я играя. — Насочих към него върха на меча си. — Може би деликатните ти побутвания не са постигнали желания резултат и затова идваш тук, воден от отчаяние, да ме отклониш не толкова деликатно от пътеката, по която вървя. Злорадството е за глупци, а аз никога не съм те смятал за глупак.
Светлината танцуваше по кожата му.