— Кралска кръв! — Ценатски щитоносец размаха гигантския си щит, сякаш искаше целият свят да види червената следа върху белия полумесец на фамилния му герб.
— Кралска кръв!
Ревът пулсираше на приливи и отливи, следваше ни по пътя към замъка. Кралят е печат, не човек, а идея. Реших, че вече са схванали идеята.
Влязох в тронната си зала заедно с Макин и наредих да доведат придворните ми рицари, Кент Червения и лорд Джост, капитана на отряда от дом Утрен.
Лорд Джост пристигна последен, заедно с друг рицар и Миана. Май трябваше да ѝ викам кралица Миана. Още беше с булчинската си рокля, но без шлейфа и воала, вместо тях — шал с перли да я пази от студа. Лорд Джост изглеждаше доста смутен, че води жена на военния ни съвет.
— Господа — казах аз. — Милейди.
Седнах на трона. Добре де, пльоснах се. Но пък облекчението да сваля тежестта от краката си беше огромно. След толкова тичане, катерене и спускане можех да спя непробудно цяла седмица.
— Какви са жертвите сред врага и на каква цена? — попита Миана. Мъжете бяха чакали да проговоря пръв. Явно моята кралица не страдаше от подобни задръжки. Аз бих задал същия въпрос.
— Приблизително шест хиляди срещу двеста от нашите — отговорих.
— Съотношение трийсет към едно. Доста по-добре от двайсет към едно. — Високото ѝ сладко гласче не биваше да изрича статистическите данни за загубите ни. Беше нередно някак и подразни слуха ми.
— Да. Но тези двеста бяха от най-добрите ми мъже и вече нямам аса в ръката си. Изиграх ги всичките.
— А канцлер Кодин не се е върнал — каза Миана. Беше забележително добре информирана за малко момиче.
Прободе ме болка. Отново зърнах Кодин в гробницата, която му бяхме стъкмили.
— Той е на по-сигурно място от нас — казах. И сигурно щеше да живее по-дълго. И да умре в мъки.
Взех чаша разредено вино от един паж, чиния с препечен хляб и козе сирене.
— Какви са плановете ти? — попита тя.
Издишах шумно.
— Ще трябва да заложим всичко на стените, на камъка и хоросана, с надеждата те да ни купят достатъчно време. И че междувременно съдбата ще реши да се усмихне на нас. — Виното имаше вкус на божествен нектар и ме удари в главата още след първата глътка.
— Може би някой ще ни прати помощ? — каза Миана. Усмивката ѝ беше едва доловима и прекалено стара за крехката ѝ възраст.
— На нещо подобно се надявам и аз — отвърнах.
39.
Силата на брат Райк идва не толкова от щедрата мускулна маса върху яките кости, колкото от способността му да мрази неодушевеното.
— Отиде си, нали? — Макин заслони очи срещу изгрева и огледа примижал блатото. Стояхме на вълнист терен, обрасъл с ниски храсти, тук-там жълтеникави скали стърчаха над шубраците.
— Надявам се — казах аз. Донякъде ми се искаше лично да убия Чела, със собствените си ръце, но нямаше да се засегна, ако беше загинала в огъня заедно с мъртвите си изчадия. Нищо не бях усетил обаче. Нито помен от удовлетворение, макар от смъртта на чичо си да бях научил, че отмъщението не е толкова сладко, колкото си очаквал. Колкото и да си бил изгладнял за мъст, тя е блюдо, в което няма храна.
Сякаш след цяла вечност най-сетне се качихме на конски гръб. Райк възседна дорестото добиче на Роу — собственият му впрегатен кон се бе оказал твърде тежък за блатото. Кент и Макин яздеха своите коне. Двамата с Грамло яздехме заедно, защото бяхме най-леките сред братята, а Барт — най-силният сред конете.
Киселата воня на блатата ни следва с мили. Черна кал се спичаше по дрехите ни, посивяваше и се люпеше. Ала по-упорит от вонята и калта беше образът на Чела, обвита в пламъци, и последните ѝ думи: „Мъртвия крал е вдигнал платна.“
За три дни минахме през голи хълмове и морета от храсталаци, по забравени пътеки и накрая стъпихме на черни селски пътища, които ни отведоха до свободното пристанище Барлона. Райк постоянно се оплакваше, че от слънцето му е изгоряло лицето, докато не го убедих да намаже раните със свинско лайно. По някаква причина тази терапия го облекчи, макар не това да беше идеята. Самовнушението е голяма работа.
Древните стени трептяха под лятното слънце. Преди хиляда години сигурно са били забележителна гледка. Сега от тях бяха останали само основите, високи четири метра и още толкова широки, разхлабените каменни блокове падаха жертва пред селяните от околността, които ги отнасяха да си строят колиби и синори между нивите.
Градът ми допадна веднага. Въздухът лъхаше на екзотични аромати, на подправки и готвено, прекрасни миризми, от които устата ми се пълнеше със слюнка. Улиците гъмжаха от хора гръмогласни и в ярки премени, пъстра коприна и евтини бижута от стъкло и тенеке лъщяха на слънцето. Самите хора също бяха шарени, някои светли като мен, други черни като Нубанеца, налице бяха и всички оттенъци помежду. Не видях нито един бял и рус като Синдри и дук Аларик обаче. Тяхната порода сигурно би се стопила на тукашното слънце.