От всеки втори ъгъл се лееше музика, и тя шарена като хората. Имах чувството, че гражданите на Барлона стъпват в ритъма и пулсациите на стотици барабани, рогове, гласове. Не бях чувал такива звуци преди, толкова много непознати мелодии, някои ми приличаха на маршовите ритми, които Нубанеца отмерваше с ръка по бедрото си денем, а вечер доразвиваше край лагерния огън. Други ми напомняха за учителя Лундист, който обичаше да си тананика мелодийки в странна тоналност.
Пристанищата са отворено ухо към света, уста, готова да вкуси нови аромати. Наближавах петнайсетата си година и нямах търпение да се гмурна в разнообразието, което ми предлагаше Барлона.
— Знаеш ли, Макин, че тук можеш да се качиш на кораб до кажи-речи всяко място, за което си чувал, и до още стотина, за които не си? — казах аз.
— От корабите повръщам — отвърна той и изкриви лице, сякаш му беше загорчало в устата.
— Не ги харесваш, така ли?
— Мразя вълните. Хващам морска болест. Драйфам от единия до другия бряг. Едва не повърнах и докато прекосявахме Райм.
— Е, това е полезна информация. — Така беше с Макин, винаги откриваш нови факти за персоната му. Нямах представа, че е прекосявал океана, нито че изобщо се е качвал на кораб.
— И защо да е полезна информация? — намръщи се той.
— Ами, до Конски бряг се стига само по море и смятах да ида там сам, а като знам, че корабите не ти понасят, ще ми е по-лесно да те пратя обратно в Призрачния.
— Можем да яздим дотам — възрази Макин. — Стотина мили, че и по-малко.
— През графство Арамас и после през земите на крал Филип Деветстотни — рекох аз.
— Трийсет и втори — поправи ме Макин.
— Все тая. Въпросът е, че няма как да минем оттам, без да привлечем излишно внимание, а с кораб ще стигна пред портите на дядо си само за ден или два.
— Добре де, ще се качим на кораб и аз ще му оповръщам палубата. Къде е проблемът?
— Проблемът, скъпи мой Макин, е, че не искам да водя с мен Райк, нито Грамло и Кент. Дори теб не те искам. Искам да се представя в двора на дядо си сам, както и когато преценя. Това е семейна работа и ще подходя към нея по моя си начин.
— Твоят начин обикновено означава, че накрая остават само трупове — ухили се Макин.
— Може и така да е, но и с това ще се справя без теб. Просто гледай да ги върнеш живи и здрави в Призрачния. Вече загубихме твърде много хора по пътя. Не бих стигнал дотам да ги нарека добри хора, но добри или лоши, предпочитам още да бяха с нас. Макар че ако изгубиш Райк по обратния път, няма да ти се разсърдя.
— Идеята е лоша, Йорг. — Познавах тази му инатлива физиономия със стиснатите устни и бръчката между веждите.
— Нужен си ми в Ренар — казах. — Изобщо не трябваше да идваш с нас. Може и да не помниш, но аз доста се постарах да те оставя в замъка. Кодин е добър човек, но не е лесно да удържиш цяло кралство без компетентна помощ. Върни се в Призрачния, набий колкото канчета сметнеш за нужно и нека хората ми знаят, че скоро ще се върна.
— Ой! — Само Грамло вряскаше така. Обърнах се и видях някакъв мъж да бяга през навалицата. Грамло замахна и хвърли нещо, нож вероятно. Мъжът падна, без да издаде звук, на двайсетина метра от нас, в гъмжилото.
Тръгнах с Грамло натам. Хората се дърпаха настрани, освен децата, които се стичаха с радостни викове, сякаш бяхме част от някакво улично представление. Грамло издърпа дисагите си от безжизнените ръце на мъжа.
— Срязал е каишката проклетникът! Сега ше требе да платя да ми я сменят! — викна Грамло.
— Казах ти да я вържеш по-добре — сгълчах го. Малкото вещи, които Грамло беше успял да уварди в блатата, висяха вързани тук-там по седлото на Барт.
Грамло изсумтя и се наведе да си прибере ножа. Ножът беше фраснал мъжа по тила, с дръжката. Под лицето на мъртвия лъщеше локва кръв, но тя сигурно беше изтекла от носа му или от устата, когато се е ударил в калдъръма. Не си направихме труда да го обръщаме, за да проверим.
— Този град ми харесва — казах аз и двамата с Грамло се върнахме при другите.
Оставихме животните си в една конюшня и седнахме в кръчма при доковете. Наричам го кръчма, но повечето маси бяха отвън, на слънце, моля ви се, а виното го сервираха в бутилчици с формата на сълза, пъхнати в плетени кошнички. Макин беше с боси крака, по които още имаше остатъци от засъхнала кал. Райк, естествено, се оплакваше — от слънцето, от виното, дори от столовете, които нямало начин да издържат тежестта му, — но аз изобщо не го слушах. Седях и гледах корабите в пристанището. Бяха по-големи, отколкото очаквах, и по-сложни, с мачти, въжета, такелаж и големи платна. Чувствах се добре, толкова добре, колкото не се бях чувствал много отдавна. Дори болката в раните от изгаряне по лицето ми се беше кротнала сякаш, може би слънцето смекчаваше гнева ѝ. За пръв път от много време всички бяхме в настроение, усмихвахме се и говорехме за мъртвите. За брат Роу, когото щях да помня винаги, и за брат Сим, който щеше да ми липсва заради свирнята и потенциала си за нещо по-добро. Вдигнахме бутилчиците и пихме за тях.