— Ей, ти! Разкарай се от кораба ми. — Мъжът, който ми извика, беше по-дребен и по-мърляв от другите на палубата, но достатъчно креслив, за да е капитанът.
— Кораб, викаш? — Огледах се. — Е, предполагам, че ако туриш платно на рибарска лодка, може и да я повишиш в кораб. Но ако питаш мен, трябвало е да ѝ запазиш греблата.
— Смятах да ти дам възможност за избор от коя страна да слезеш — по мостчето или през борда. Но това предложение вече не е в сила — уведоми ме дребосъкът. Гривата черни къдрици около лицето му приличаше на перука, но защо някой би носил на главата си пет кила чужда мазна коса в тая жега, беше загадка за мен.
Измагьосах сребърна монета в шепата си, анкратски роял с главата на баща ми, и казах лаконично:
— Клиент.
Дебелакът, който вървеше решително към моя милост, спря. Изглеждаше облекчен.
— Искам да стигна до Конски бряг — казах аз. — Някъде около ухото ще ми свърши работа.
Конски бряг не е кръстен на жребците, с които се слави, а защото крайбрежната му линия уж наподобявала конска глава. Разглеждал съм нееднократно картите в бащината си библиотека и мога да се закълна, че Конски бряг прилича на конска глава толкова, колкото тролските камъни приличат на тролове, или съзвездието Орион прилича на гигант с пояс, който държи сопа. Със същото основание са можели да го кръстят Брега на щастливото прасе или Брега на кривия палец. Все пак е редно да се отбележи, че от времето на Строежа насам морето е покачило нивото си значително, колкото височината на Висок замък, умножена по две, и древните карти са променяни многократно. Въпреки това съм готов да заложа торба злато, че очертанията на Конски бряг никога не са напомняли дори бегло формата на конска глава.
Остана ми доста време за лениви размишления, докато дребният капитан ме измерваше с кисел поглед и си дъвчеше долната устна. Можех да избера всеки кораб. Всеки по-малък съд, който качваше товар в трюма си, скоро щеше да отплава към пристанища нагоре или надолу покрай брега. По-рано през деня бях черпил един моряк две-три бири. Човекът беше изхарчил платата си от последното плаване, но не бързаше да се цани за ново, отлагаше го до последния възможен момент. В замяна на почерпката, която щеше да отдалечи с още няколко часа момента на изтрезняването, той ми направи списък на най-добрите варианти за плаване на юг. Аз си харесах името на „Морска коза“. Кой ще иска да плава с „Мария“ или „Божия милост“, когато може да яхне „Морска коза“?
— Два сребърника и ще дърпаш въжето, като ти кажа — рече той.
— Един и ще се храня с екипажа — отвърнах и тръгнах назад към подвижното мостче. Можех да се кача и на „Мария“. Всъщност името ми звучеше все по-добре.
— Става — каза той.
И така, аз отплавах с „Морска коза“ и капитан Нелис.
Преди „Морска коза“ да вдигне платната се разходих за последно по брега и спрях в канцеларията на пристанищния управител, колкото да оставя щедър подкуп, толкова щедър, че златният ми резерв олекна значително. В най-добрия случай братята щяха да се озоват, умело подведени, на кораб, който отплава северно от Барлона, и да бъдат свалени на някое малко пристанище. Макин, зает да повръща, едва ли щеше да обърне внимание от коя страна на кораба се пада брегът. Ако този план не сработеше, уговорката бе да арестуват Макин и да го задържат за седмица-две, колкото моята диря да изстине съвсем, а той да се сети, че когато кралят ти каже да направиш нещо, трябва да се подчиниш.
Морето ми хареса. Макар да се люлее постоянно и брегът да се вижда на десетина мили отдясно, то пак ми напомня за планини в движение. Моряшкият език също ми хареса. Ляво на борд, дясно на борд, реи, такелажи и така нататък. Ако Лундист е бил прав и всички ние се прераждаме, искам в следващия си живот да бъда пират. Морето ми действа адски ободряващо. Всичко в него — и мирисът, и вкусът му, крясъците на чайките. Бог е натикал някаква магийка в гърлата на чайките. Нищо чудно, че враните налитат да ги убиват, а гарваните ги мразят.
Капитан Нелис не ме иска на квартердека, или така поне казва, но аз си стоя там, провесил крака през перилата, а той държи руля зад мен. Рулят е голямо колело с дръжки, капитанът — дребен човек, още по-дребен, когато застане зад него. Не че корабът има нужда от постоянно насочване — Нелис спокойно би могъл да застопори руля и да не се занимава с него, но изглежда му е приятно да го държи, докато навиква моряците си. Викаше им много, но ако питате мен, те, също като кораба, се справяха и без неговите указания. Мисля, че изобщо не чуваха ругатните му.