Мълчах и гледах как танцуват сенките на портокаловите дървета.
— Значи си се сражавал рамо до рамо с моя племенник Йорг? — продължи Робърт. — Така ли се сдоби с раната си? — И вдигна ръка към лицето си.
— Не съм се сражавал рамо до рамо с него, милорд. Да, бяхме на едно и също бойно поле, но той не ме знае нито по име, нито по лице — отвърнах аз. — Белегът се запомня, но него го получих по-късно, по време на странстванията си.
— Явно тази честност е имала предвид Роуен. Мнозина биха се изкушили да си припишат по-големи заслуги, да кажат, че са се били рамо до рамо с племенника ми и така да се домогнат до моята щедрост. — Робърт се усмихна. Потърка брадата си — черна, малка, триъгълна и грижливо подстригана. — Този меч, умееш ли да го въртиш? — попита. Облечен беше с простичка ленена риза, широка и разкопчана. Гърдите и ръцете му бяха загорели от слънцето, атлетични. Приличаше повече на конник, отколкото на мечоносец, но със сигурност разбираше и от мечове.
— Умея.
— А да четеш? Да пишеш?
— Да.
— Човек с много таланти — каза Робърт. — Ще говоря с лорд Джост да ти намери място в дворцовата стража. Засега това би трябвало да свърши работа. Добре ще е да те запозная и с Каласади, той обича да си говори с хора, които разбират от сметки. — Усмихна се, сякаш казаното е някаква шега.
— Благодаря ви, лорд Робърт.
— Не благодари на мен, Уилям. А на сестра ми. И гледай да докажеш, че не е сгрешила в преценката си за теб. — Погледна нагоре през листака на портокаловите дървета към ослепително синьото небе. — Заведете го при капитан Ортенс — нареди след миг и дворцовите стражи ме подкараха в указаната посока.
Същата нощ спах на койка в казармата при западната кула. Ортенс, мъж с повече белези по голата си глава, отколкото изглеждаше нормално и дори възможно, дълго сумтя и псува под нос, но накрая все пак нареди да ми донесат плетена ризница от оръжейницата и прати за шивачка, която да ми вземе мерки за униформа в синия цвят на дом Утрен. Дадоха ми и меч, оръжие с дълго острие, същото като на другите стражи, което уж беше по-добро от меча в моята окаляна ножница. Е, със сигурност беше по-приятно за окото, явявайки се последният щрих в стражарския ми облик.
По-старите мъже в стражата не изневериха на традицията и изказаха многословно съмненията си мога ли изобщо да въртя меч, ще плача ли нощем за майка си и колко време ще мине, преди капитанът да ме изрита. В добавка чуждестранното ми потекло стана повод за пренебрежителни подмятания относно северните кралства по принцип и Анкрат в частност. Анкрат се оказа особено болна тема, защото именно там тяхната принцеса Роуен беше намерила преждевременната си и жестока смърт. Признах, че наистина ми е мъчно за мама, но не толкова, че да хукна към дома. Признах също, че наистина съм анкратец, но от онези, които са се сражавали срещу човека, убил тяхната кралица, и са видели с очите си как е платил за извършеното престъпление. Колкото до бойните ми умения, приканих всеки, който има нужда от кръвопускане, да излезе напред и да ги изпробва лично.
Онази нощ спах добре.
Дом Утрен се събуждаше рано. Прислугата се разшетваше още преди съмване, за да отхвърли част от работата си, преди лятното слънце да се е разлютило и сенките да се скъсят. Озовах се в тренировъчния двор с още четирима новобранци. Капитан Ортенс дойде лично да нагледа тренировката с дървени мечове, провеждана от застаряващ сержант.
Устоях на желанието да им спретна спектакъл и се придържах към основните дуелистки стъпки. Не е лесно да измамиш опитното око обаче, затова подозирам, че видяното е подобрило в немалка степен мнението на Ортенс за най-новото попълнение в неговата стража, тоест за мен.
След два часа стана прекалено горещо за тренировка с меч и сержант Матус ни прати по задачи. Винаги съм смятал, че работата на стражите в Призрачния и във Висок замък е скучна и еднообразна. Ала чак сега, след половин ден поглед отблизо, проумях точно колко скучна и еднообразна е работата на дворцовите стражи. Пратиха ме на пост при Долната порта, която не беше никаква порта, а желязна врата, през която се излизаше на балконска градинка, където благородните дами отглеждаха чай, миниатюрни лимонови дръвчета и разни цъфтящи храсти, които бяха прецъфтели преди няколко месеца и сега бяха заети да връзват семена. Задачата ми беше, ако някой натрапник се появи на балкона, да му преградя пътя, преди да е влязъл във вътрешността на замъка. Подобно събитие изглеждаше крайно невероятно, защото единственият начин натрапник да стигне до балкона беше да падне от някой преминаващ облак. Ако пък дама от двореца пожелае да посети градината, то аз следваше да ѝ отключа вратата и после да я заключа, след като дамата си тръгне. Отегчавам се даже като го пиша сега, на този лист. Стоях там три часа, униформата ме боцкаше, и не видях жива душа. Дори по коридора пред вратата не мина никой.