— Ти, момче — каза Шимон. — Анкрат. На двора, бързо. Чух, че си талантлив.
42.
Знаех за Шимон, майстора на меча. Макин ми беше разказвал истории за него. За подвизите му на младини, за службата му при крале, за шампионските му титли от турнири, а по-късно за успехите му като учител на бъдещи шампиони. Не бях очаквал да е толкова стар.
— Да, учителю — казах и го последвах на двора.
Крачеше като истински мечоносец този старик, и това е най-меко казано. Изглеждаше стар като учителя Лундист, имаше същата дълга бяла коса като него, но стъпваше така, сякаш непрекъснато чува песента на меча в главата си.
Каласади си беше отишъл и в двора нямаше никого, ако не броим едно слугинче, което притича с кош дрехи, и стражите при портата. Други стражи се тълпяха при входа на трапезарията, но не смееха да излязат. Шимон беше повикал само мен.
Обърна се и ме погледна. Не приличаше на свиреп воин, а на писар, да речем. Или щеше да прилича на писар, ако не беше загорялото му от слънцето лице и острият поглед. Извади меча си. Стандартно оръжие като моето.
— Когато си готов, младежо — каза само това.
Изтеглих меча, чудех се как да изиграя тази ръка. Не беше изключено Каласади да е отишъл право при вуйчо ми с новината за истинската ми самоличност, така че защо да не се възползвам докрай от ситуацията?
Кръстосах меч с неговия и той ми спретна онзи трик с извъртането, същия, който ми беше приложил принцът на Стрела, но още по-добре. Мечът излетя от ръката ми. Чух смях откъм прага на столовата.
— Опитай пак — каза Шимон.
Усмихнах се и вдигнах меча. Този път нападнах бързо, с пронизващо, а не с посичащо движение, той прибягна до същия номер, но аз завъртях китката си едновременно с неговата и мечът си остана в ръката ми.
— По-добре — каза той.
Атакувах го с кратки прецизни комбинации, върху които бяхме работили с Макин. Той парираше атаките ми без видимо усилие и отвръщаше на всяка с контранападение от най-висока класа. Трясък на метал в метал ехтеше из двора в бърз ритъм. Усетих мелодията на стоманата, едва доловима в началото. Усетих онова хладно и спокойно усещане да се разлива по ръцете ми, по лицето, по кожата на гърба ми. Чух песента.
Нападах, без да мисля, сечах ниско, после високо, редувах лъжливи удари с истински, влагах цялата си сила в ключовите атаки, подбирах по усет момента, всичко в мен се движеше — краката, ръцете, торсът, само главата ми не, тя беше центърът, около който орбитираше всичко останало. Увеличих темпото, и още, и още. На моменти не различавах остриетата, нито своето, нито неговото, виждах само силуетите ни, а законите на танца ми нашепваха как да се движа, как да парирам. Създавахме мелодия със стакатов щрих, като тракането на игли за плетене в ръцете на опитна плетачка.
Коравото старо лице на Шимон не изглеждаше създадено за усмивка, ала ето че усмивка се появи и там. Аз пък се хилех като идиот, освен че се потях като прасе.
— Достатъчно. — Шимон отстъпи встрани.
Оказа се трудно да спра, да прекъсна танца, но въпреки това сведох меча си. Каква радост, каква чиста радост… тези мигове на ръба на острието, без мисъл, само с инстинкт… незабравимо. Сърцето ми биеше като лудо, подгизнал бях от пот, но не откривах в себе си и следа от обичайния гняв, който ме изпълваше дори при тренировка. С Шимон бяхме сътворили красота.
— Можеше ли да ме биеш? — попитах на пресекулки, защото трудно си поемах дъх. Старецът изобщо не изглеждаше задъхан.
— И двамата победихме, момче — отвърна той. — Ако се бях бил до победа, и двамата щяхме да загубим.
Приех това за положителен отговор. Но разбирах какво има предвид. Надявах се, че и аз бих имал благородството да отстъпя, ако видя, че опонентът ми отмалява. Обратното би развалило всичко.
Шимон прибра меча си и каза:
— Приятен обяд, страж Уилям.
— Това ли беше? — попитах, когато възрастният мъж ми обърна гръб. — Някакъв съвет няма ли да ми дадете?
— Не се стараеш достатъчно в началото и се стараеш твърде много в края — каза той.
— Това едва ли може да мине за технически съвет.
— Талантлив си. Дано имаш и други таланти. Ако имаш, те може би ще ти донесат повече щастие.
И си тръгна.
— Невероятно — каза Грейсън, когато се върнах на масата. — Не бях виждал такова нещо.
С което славата ми приключи. Чу се камбанка, знак, че обядът е приключил и трябва да се връщаме на работа, аз — при Долната порта.
Долната порта едва не ме прекърши. Много сериозно се замислих дали да не призная на дядо си кой съм. Но нали бях дошъл тук инкогнито, за да видя как работи замъкът отвътре, как живеят роднините ми, какви са всъщност. Да надникна през прозорче към собственото си минало, без да зацапвам стъклото с истината за себе си.