Прекарах нощта в казармата, сутринта ме пратиха на нова задача. Не личеше Каласади да е ходил при вуйчо ми. Сигурно си мислеше, че ще тръгна да раздавам правосъдие, щом се разбере кой съм, и не искаше да ме превръща в свой враг. Ако запазеше тайната ми, щеше да опази в тайна и факта, че я е знаел, и следователно не би имал причина да се страхува от отмъщение.
Новата ми задача беше да охранявам лейди Агат, братовчедка на дядо ми, която от няколко години живеела в замък Утрен. Дебела стара дама, прехвърлила повратната точка, отвъд която тлъстините започват да се топят. С много старите хора става така. Живеем ли достатъчно дълго, всички ще си умрем мършави.
Лейди Агат обичаше да прави всички неща бавно. Не ми обръщаше внимание, освен да мрънка, че белегът ми бил грозен и толкова ли не можели да ѝ пратят симпатичен страж. Към бръчките от старост се бяха присъединили и онези, с които се сдобиват дебелите хора, когато започнат да се спихват. Ефектът беше стряскащ — лейди Агат приличаше на захвърлена кожа, принадлежала до неотдавна на гигантско влечуго. Вървях след нея из замъка, пълзях по-точно, което ми даде време да го разгледам, или най-малкото онази негова част, която лежеше между клозета, трапезарията, спалнята на лейди Агат и Дамската зала.
— Мирни бе, момче. Какво само мърдаш! — каза лейди Агат.
От пет минути не бях помръднал и мускул. Продължих в същия дух, че и мълчах на всичкото отгоре.
— Не ми се прави на умен — продължи тя. — Очите ти се местят, ту тук, ту там. Не спират. И мислиш твърде много. Ето, и в момента мислиш, виждам го.
— Моля да ме извините, лейди Агат — казах аз.
Тя се изкашля многозначително, при което тройната ѝ брадичка се разлюля заплашително, после отново потъна в черните си дантели.
— Хайде, свири — рече на барда, млад мъж на двайсетина години с тъмна хубост, че и талантлив, комбинация, достойна да задържи вниманието на лейди Агат и трите други старици с благороден произход, които седяха в единия край на Дамската зала.
Дамската зала, изглежда, беше мястото, където жените от Конски бряг идваха да умрат. Със сигурност нямаше нито една дама под шейсет.
— Пак го правиш — изсъска лейди Агат.
— Прощавайте.
— Иди в избата и им кажи, че искам кана вино, уенитско червено, от южните склонове — разпореди се лейди Агат.
— Казаха ми да не ви оставям сама, лейди Агат.
— Не съм сама, нали Риалто е тук. — И махна към барда. — Винаги си поръчвам виното директно от избата. Не знам какво му правят в кухнята, но го съсипват. Сигурно го оставят да диша. А и момичетата се мотаят ужасно — каза тя и се обърна за потвърждение към другите дами. Имаше предвид слугините. — Хайде, момче, тичай.
Не бях убеден, че Риалто би успял да защити лейди Агат дори от разлютена оса, какво остава за заплахи от по-сериозно естество, но не смятах, че такива я грозят, пък и не ме интересуваше особено, така че тръгнах без повече възражения.
Мина известно време, докато открия пътя до правилната изба, но след няколко сбъркани завоя все пак я открих. В общия случай избата се познава по яката врата — по-яка от нея е само вратата на съкровищницата. Дори най-лоялните слуги са склонни да ти крадат от виното, а доказателството за кражбата се изпикава на стената.
Наложи се да походя още малко, докато открия готвача, за да ми отключи избата. Той слезе с мен, седна на едно столче до вратата и загриза овнешка кълка, която си беше донесъл навряна в джоба на престилката.
— Стомните са до вратата. Иди и си намери каквото ти трябва. И затвори хубаво канелката, като налееш. Уенитските червени са в дъното, отляво, белязани са с двоен кръст и коронка.
Запалих един фенер от фитила на неговия и влязох в избата.
— Внимавай с паяците — извика той след мен. — Има едни кафяви, по-малки. Те са отровни. Гледай да не те ухапят. — Когато каза „по-малки“, придружи думите си с описателен жест — направи кръгче с палеца и показалеца си. Кръгчето не ми се видя особено малко.
Избата беше огромна, буретата бяха наредени на рафтове. Повечето бяха запечатани, тук-там имаше по някое с канелка. Вървях по тесните проходи, натъкнах се на товарна количка и няколко празни бурета, оставени на пътеката, за да ме спънат. Толкова беше тясно, че едвам се промуших между препятствията и високите рафтове.
Буретата с уенитско червено бяха запечатани, освен едно, но то пък беше празно. Подозирах, че по-голямата част от съдържанието му е минала през лейди Агат, преди да се озове в клозета. Не се виждаха резервни канелки, нито инструментите, необходими за отварянето на ново буре. Погледът ми се спря на някаква врата зад празните бурета, почти невидима под древни слоеве мръсотия. Едва ли водеше към килер, иначе нямаше да е толкова клеясала, но аз имах извинение да надникна зад нея, защото си търсех канелка и чук. Любопитен съм по природа, изследовател съм по сърце, а и нали затова бях дошъл тук — да си пъхам носа където не ми е работа. Можеш да разбереш много за благородниците по онова, което крият в мазета и тъмници. Баща ми например беше хвърлил в занданите си голяма част от моите братя по път — да ги изтезават там и после да ги екзекутират. Не казвам, че е било незаслужено. Суров, но справедлив, това казваха занданите на баща ми за него. Предимно суров.