Събудих се и установих, че силни ръце ме стискат за китките и глезените. Открих също, че без значение колко се дърпам и ритам, с нищо не мога да попреча на похитителите си, които ме извлякоха решително по няколко коридора, надолу по някакво стълбище и оттам — в затворническа килия. Изглежда, имаха високо мнение за способностите ми да ги нараня, затова, с цел да си осигурят безопасно оттегляне, единият ме удари с все сила в корема, докато другите ме държаха разпънат за удобство. Чух ги да излизат на бегом от килията, после чух и вратата да се затваря с трясък. Не видях нищо от гореописаното, защото бях зает да повръщам.
Да удряш по вратата на килията и да крещиш да те пуснат винаги ми се е струвало глупаво. Така де, по този начин трудно ще убедиш хората, които са те хвърлили вътре, че всъщност изобщо не са искали да го направят. Затова не губих време да викам. Седнах на пода и се замислих. Може би Каласади беше казал истината за мен и семейството ми не намираше шегата за забавна. Или, по-вероятно, екскурзията ми до строителската машина под избата бе разкрита и изтълкувана зле.
Мина час. В прозорчето на вратата се появи лице. Адски глупав ход според мен, защото предвид настроението си можех да обезобразя драматично въпросното лице с ножа, който никой не се беше сетил да ми вземе.
— Здравейте, лорд Джост — казах аз. Бях го видял само за минутка, преди той да ме предаде под опеката на капитан Ортенс като най-новия член на дворцовата стража, но човекът имаше намусено лице и малки тъмни мустачки, които се помнеха лесно.
— Уилям от Анкрат — каза той. Изрече думите бавно, сякаш му беше трудно да им повярва.
Подът беше корав и студен. Имах чувството, че ако оставя лорда да си каже каквото има да казва, може и да изляза по-скоро оттук. Затова не казах нищо.
— Каква отрова използва, Уилям? — попита той.
Погледнах към ръката си на слабата светлина. Плюската от ухапването на паяка беше станала тъмночервена със син оттенък.
— Отрова?
— Не ми разигравай театро, момче. Ще те оставя да изгниеш тук. Ако те умрат, преди да си проговорил, графът ще повика мавърски екзекутори да те изтезават. За назидание.
Лицето се отдръпна.
— Чакай! — Скочих на крака. Това за мавърските екзекутори не ми прозвуча добре. Всъщност всяка дума в словосъчетание с „екзекутори“ не звучи добре. — Кажи ми какво е станало и аз ще ти кажа цялата истина. Кълна се в Ису.
Той се обърна и си тръгна.
Хвърлих се към вратата и залепих лице на прозорчето.
— Мога да ги спася — излъгах. — Но трябва да знам кой е пострадал.
Лорд Джост се обърна, а аз благослових онзи, който е измислил лъжата като такава.
— Всички стражи от дневната смяна са в делириум — каза той. — Неколцина ослепяха.
— И понеже само аз нямам такива симптоми, значи съм виновен?
— Ти очевидно си някакъв платен убиец. Сигурно те праща Олидан Анкратски. Ако дадеш противоотрова, ти обещавам бърза смърт.
— Нямам противоотрова — казах аз. Кой би искал да отрови цяла смяна стражи?
— Каква отрова си използвал? Обеща да кажеш истината — настоя лорд Джост.
— Ако съм убиец, едва ли ще си спазя обещанието, нали? А ако не съм, тогава не мога да ти отговоря на въпроса. Защото не съм го направил аз.
Лорд Джост се изплю като последния простак и пак тръгна да си ходи.
— Чакай. Сигурно са били маврите, нали така? Защо му е на крал Олидан да трови няколко стражи? Не е пратил армия в поход да ви тропа на портата. А маврите планират нападение.
Той зави зад ъгъла.
— Не съм болен, защото не ядох месото! — извиках след него.
Ехото на стъпките му утихна.
— Защото храната ви има вкус на лайна, които някой е подпалил! — извиках още по-силно.
Бях сам.
Мъртвото бебе дойде при мен в мрака, сериозните му очи ме гледаха, главата му се люшкаше на прекършен врат. За милионен път се запитах дали не съм убил Катерин там, в гробището. Това моето дете ли беше — макар че как можеше да е то, щом съм убил майка му, — или някое от многото деца, с чиято кръв бяха изцапани ръцете ми? Децата на Гелет. Не се бях замислял сериозно за тях, преди да се появи онова чудовище. Чудовище, което не прилича на чудовище. Наричах Гог и Горгот чудовища, но истинските чудовища бяхме аз и Чела, отвратителни не в облика, а в делата си.
Защо бяха отровили стражите? Може да бяха маврите, но едва ли се надяваха да превземат замъка с един удар, а и не биха могли да отровят всичките му защитници. Освен това е тъпо да предупреждаваш по този начин врага си, ако планираш бърз набег срещу градчетата и църквите в околността му.
Железен юмрук стисна изневиделица стомаха ми и аз го изпразних струйно. Строполих се на ръце в повръщаното.