— Мамка му.
Виеше ми се свят, затова притиснах буза към студения под. Белегът ми все така гореше, сякаш нажежени игли или горящи трески се бяха забили дълбоко в плътта ми.
Може би и аз бях отровен. Но защо симптомите се проявяваха със закъснение? Едва ли заради коравата ми северняшка физика. А и почти не бях ял. Парче хляб. Хапка горчив ориз.
Трябваше да изляза. Уви, това е проблемът с килиите. Някой си е направил труда да ти отреже пътя и ти с нищо не можеш да промениш това.
Станах и отидох до вратата. Лорд Джост си беше отнесъл фенера, друг източник на светлина нямаше, но нещичко все пак се просмукваше отнякъде, може би шепот от слънцето, което напичаше двора — ако междувременно беше изгряло, за да го напече, — или пък ехо от факла по коридорите към подземието. Така или иначе, слабият светлик беше достатъчен и привикналите ми към мрака очи успяха да различат това-онова. Огледах прозорчето. Бих могъл да пъхна цялата си ръка през него, ако не бяха решетките. Самата врата беше от твърдо дърво, дебело три пръста. Можех цяла седмица да дълбая с кинжала си, преди да отворя някаква що-годе голяма дупка.
Нещо притича зад мен. Плъх. Този звук — на плъхове в мрака — ми е добре познат. Метнах кинжала си. С братята обичахме тази игра. Да заковеш плъх в тъмното. Грамло беше истински майстор. Сутрин често намирахме нанизан на ножа му плъх. Понякога смущаващо близо до моята глава.
— Пипнах те.
Понеже сутрините не достигаха тук, в зандана, намерих жертвата опипом и си взех ножа.
Върнах се при прозорчето. Разклатих решетките, опитвах се да разбера как са закрепени в дървото. Не поддаваха. Странно е как понякога животът ни се свежда до парче коравосърдечен метал. Остър ръб на нож, окови, пирон. Горгот сигурно би могъл да извие решетките с една ръка. Не и аз. Дърпах и бутах, ожулих си дланите, но резултат — никакъв.
Седнах отново на пода. Мислих, мислих, и пак мислих. Накрая отидох при прозорчето и се развиках да ме пуснат.
Мина известно време. Достатъчно, за да прегракна, но накрая все пак се появи светлинка. Разлюляна светлинка на фенер.
— Имаш един-единствен шанс да си затвориш устата, момче. След това…
— Ще ми помогнеш да я затворя? — попитах, притиснат плътно към вратата.
— О, това би ти харесало, нали? Да отворя вратата. Чух за теб и учителя Шимон. Не бих отворил тая врата и срещу златна монета. Не, не. Или ще си затвориш устата, или повече вода няма да видиш.
— Недей така де. Съжалявам. — Проврях пръсти през решетките и пуснах часовника си в коша от външната страна на прозорчето.
— Виж, вземи това, струва колкото сто златни монети. Просто ми донеси нещо свястно за ядене, става ли?
Клекнах. Ослушвах се напрегнато.
Тъмничарят пристъпи да захапе въдицата и бум — аз мушнах ръка през отвора за храна в долната част на вратата, обелих си лакътя, но успях да го хвана за глезена. Дръпнах рязко и тъмничарят падна. Стиснах по-здраво и взех да дърпам стъпалото му към отвора, но жертвата ми не се бореше.
— По дяволите!
Копелето си беше фраснало главата и лежеше в безсъзнание. Планът ми беше да му отрежа някой и друг пръст, докато склони да ми даде ключа. Уви, трудно е да сплашиш човек в несвяст.
Взех мъртвия плъх. Още беше топъл.
Мъртъв плъх можеш да използваш за доста неща. Ще се спра на тях друг път. Употребата, която имах наум в момента, ме затрудни. Оказа се, че да накараш мъртъв плъх да заприпка отново е по-трудно от онова, което бях направил на брат Роу — когато го накарах да се гмурне в калта на блатото, за да ми донесе кутийката. Трудно е да влезеш в кожата на плъх. Едва не се отказах, но после реших да се съсредоточа върху усещането за глад и ето че гризачът помръдна в шепите ми. Излиза, че смъртта не е достатъчна, за да отклони мислите на един плъх от следващото му ядене. След като се убедих, че контролирам зверчето, го избутах през отвора във вратата.
Тъмничарят услужливо беше закачил фенера си на една кука, преди да се наведе за моя часовник, и на неговата светлина аз пратих плъха на разузнаване.
Клечах в малкото мозъче на гадинката и ѝ обяснявах как да прегризе каишката, с която ключовете бяха вързани за колана на тъмничаря. После накарах плъха да довлече връзката при мен. В добрите затвори вратите на килиите не се отключват от вътрешната страна, но всяка система за сигурност си има недостатъци. Оставих плъха да си умре отново и излязох в коридора — свободен след дългите часове в зандана!
Стомахът ми се бунтуваше, но не като на умирачка. Виеше ми се свят, втрисаше ме по малко, но когато посягаш към некромантството, си плащаш. Ако някой ме беше отровил, значи не си беше свършил работата добре.