Запуших устата на тъмничаря с парцал и го заключих в килията си. Хвърлих поглед в другите килии и установих, че дядо ми явно не си пада по затварянето на хора. Което означаваше, че или екзекутира провинилите се своевременно, или управлява земята си милосърдно.
Тръгнах бавно към масата на тъмничаря. Прозорче в тавана над нея пропускаше лунна светлина. Беше късно, но едва ли след полунощ. Имал бях време да мисля, продължавах да мисля и сега. Ако аз исках да отровя враговете си, нямаше да си губя времето с трийсетина стражи. Не, бих се опитал да опразня трона и да хвърля в хаос целия замък. Но отровата не е най-подходящият метод, нито най-лесно осъществимият. Кухните се охраняват добре, а готвачите са проверени хора, те и дворцовият бръснар по правило са най-лоялни към господаря си. Пресните плодове и зеленчуци е трудно да подправиш с отрова. Сушените продукти се купуват на едро и предварително и се съхраняват в заключени килери.
Излязох от тъмницата. Още бях със стражарската си униформа, а самотният колега на изхода услужливо ми позволи да фрасна главата му в стената. За жалост не е лесно да скриеш лице с белег като моя. Дори постоянно да въртиш глава, все някой ще види грозния ти профил. Открих един прозорец и се изнесох към покривите.
Седях с гръб към големия комин, изпружил крака върху теракотените плочи на централния покрив, и размишлявах.
Отровата не е била в плужеците… пардон, в охлювите. От тях не бях ял. Значи в ориза. Но да отровиш ориз? Мият го, варят го, отцеждат го… всичката отрова би изтекла в канала. Значи е бил шафранът. Но подправките ги купуваха от кораби на случаен принцип — който се случи на котва в пристанището и носи съответния товар в трюма си. А конкретно шафранът беше адски скъп, по-скъп от златото… колко често домакинството на замъка купува такава подправка, за да попълни резервите си? И колко кораби товарят шафран? И какъв пазар има за тази свръхлуксозна стока изобщо? Като събереш всички тези фактори… каква е вероятността да… и до какъв извод водят? Даже от мисълта за необходимите изчисления ме заболя главата.
Каласади!
Плъзнах се по наклонения покрив, като се надявах да не разместя плочите. Стигнах до широкия каменен улук и пропълзях покрай него — търсех място, където е добре укрепен. Имах редица амбиции за царуването си, но нито една не включваше то да завърши във вид на кървава каша след кратък полет от двайсет метра височина. Чувах приглушени гласове от няколко различни посоки, чувах въздишките на океана, прибоя на вълните под скалите, чувах и неуморното скърцане на нощните насекоми, които тормозеха Конски бряг.
Замък Утрен се пече под южното слънце през по-голямата част от годината. Зимите понякога са бурни, но рядко са студени. Нищо чудно в земите около замъка да има старци, които никога не са виждали сняг. Като резултат от мекото време прозорците са големи, а капаците са широко отворени от ранна пролет до късна есен. Стиснал здраво каменния улук и подврял крак под последния ред плочи, аз увиснах надолу с главата и погледнах през един от високите прозорци на голямата зала.
В далечния край на дългата маса бяха сервирани прибори от кристал и сребро. Стенни аплици горяха с бездимно масло и огряваха приветливо залата. Слуга донесе три гарафи, две с бяло вино и една с червено. Дворцови стражи с лъскава униформа стояха на шест позиции покрай стените на залата.
Слугата излезе. Минутите се точеха бавно. Кръвта се стече в главата ми, иглички боцкаха очите ми, пръстите ми върху каменния улук започнаха да изтръпват. Чух в двора отдолу шум, който бързо прерасна във врява. Реших да не мърдам и скоро всичко утихна отново.
Накрая вратите от черен дъб се отвориха, влязоха двама слуги и ги задържаха почтително за вуйчо ми, който пристъпи през прага в компанията на лейди Агат. Двамата заеха местата си с помощта на слугини, които бързаха да им дръпнат столовете и да осигурят всички възможни удобства за благородните господари. Влязоха още две дами. Дъртофелници, които бях виждал в Дамската зала. Следващ в залата влезе млад мъж с голям корем и с тоалет от синьо кадифе въпреки жегата. Баба ми, която бях виждал само веднъж, във Висок замък, влезе, подкрепяна от паж. Пристъпяше едва-едва, косата ѝ беше чисто бяла, кожата — бледа, тънка, изопната. Дядо ми зае мястото си начело на масата. Граф Ханса ме изненада — не изгледаше много по-стар от баща ми, беше едър мъж с къса сива брада и дълга гъста коса, в която все още имаше черно.
Дойдоха още слуги, натоварени с покрити сребърни подноси.