Капка пот се раздели с носа ми и падна в мрака. Главата ми се мотаеше, имах чувството, че ще се пръсне от притока на кръв.
Капаците на подносите се вдигнаха като един да разкрият днешните лакомства. Охлюви нямаше. Ориз — също.
Плъзнах се по-тромаво от планираното, залюлях се още по-тромаво към прозореца, седнах на перваза и го стиснах с две ръце. Едва не свърших на непредвидена кървава каша. Ако ще правите акробатични номера, не е препоръчително преди това да висите дълго надолу с главата.
Надявал се бях да остана незабелязан още малко, но май лейди Агат беше единственият човек в залата, който не вдигна поглед към мен.
За разлика от дебелия младеж, който скочи на крака, и дамите, които се разпищяха, лорд Робърт запази самообладание и прати стражата да оформи щит пред графа. Колкото до самия граф, той отпи от виното си и извика:
— Имах внук на име Уилям Анкрат.
— А аз имах брат със същото име — извиках в отговор.
Сега вече вуйчо ми се изправи.
Пуснах перваза на прозореца и с едно бързо движение извадих и метнах кинжала си. Той се заби в централното плато и по цялата маса се разлетяха парчета варени картофи — жълти, — поръсени с морска сол и млян черен пипер. Ставите на пръстите ми бяха подути от отровата на паяка и ножът профуча непредвидено близо до ухото на една от възрастните дами.
Нови писъци.
— Онова проклето момче! То е! — писна лейди Агат, най-сетне благоволила да ме погледне.
— Не одобряваш подредбата на трапезата ни ли… племеннико? — попита лорд Робърт.
— Мисля, че ако изядете съдържанието на онова блюдо, скоро ще остана без роднини на юг. Всъщност току-виж съм се оказал законният наследник на графството!
— По-добре слез от прозореца и ела тук, Йорг — каза дядо ми.
Със срам трябва да призная, че се наложи да донесат стълба и да ми помогнат със слизането. Един скок би ми строшил краката, а стените на залата бяха гладки като огледало. Да слизаш по стълба със задника напред не е най-впечатляващият начин да се появиш, но пък току-що им бях спасил живота все пак.
— Мислиш, че в храната ни има отрова? — попита дядо.
Взех сребърна вилица и размазах едно парче варен картоф.
— Викнете Каласади и нека видим дали ще му хареса вкусът.
Лорд Робърт се намръщи.
— Само защото воюваме с Ибн Фейд, не значи, че всички маври са ни вдигнали мерника.
Граф Ханса кимна на стража до рамото си и мъжът излезе да изпълни нареждането.
— Не значи, но той е виновен — казах аз. — Няма доказателства за престъплението му. Затова искам да видя дали ще се съгласи да опита от вашия шафран.
— Шафранът? — попита дядо.
— Поразпитайте и ще откриете, че неотдавна в кухнята са получили нова доставка, която е била съхранявана на сигурно място, както заради високата си стойност, така и за ваша защита. Вашият дял вероятно е бил част от по-голяма доставка, която в момента избива богаташи по цялото крайбрежие. Привидно произволен акт на безсмислено унищожение. Но аз познавам един човек, който е способен да изчисли, че част от отровената партида ще се появи и на вашата маса, граф Ханса. Човек, който освен това знаеше за истинската ми самоличност и следователно е видял в мое лице идеалния злодей, при това злодей, който ще приеме вината си по предсказуем начин.
— Тоест ще размаха меча? — попита лорд Робърт с лека усмивка.
За миг се запитах дали Каласади не е включил и моята поява в уравнението си. Възможно ли беше да съм не просто случайна жертва, на която да припише престъплението си, а част от някаква по-сложна сметка? Прогоних тази мисъл, защото беше колкото невероятна, толкова и смущаваща.
— Нашият матмагьосник направи само една грешка. Всъщност дори за грешка не може да мине. Подозирам, че е обмислил тази възможност и я е сметнал за крайно невероятна. Сметнал е, че не бихте позволили на готвачите да хабят от ценната подправка за храната на някакви си стражи.
Мъжът, който беше изтичал да доведе Каласади, се върна и докладва:
— Каласади не е в стаите си, граф Ханса, няма го и в обсерваторията.
Оказа се, че Каласади е напуснал замъка веднага щом чул за болестта на стражите.
44.
ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН
26 март, година 99 от Междуцарствието
Ренатският лес. Късно следобед.
Помислих си, че бих могла да напиша нещо за Хана, ако дойда на гроба ѝ. Сарет казва, че нося дневника си навсякъде и не мога да дишам без него. Че хората, които водят пълноценен живот, нямат нужда постоянно да го записват на хартия, защото са заети с истинските неща. Но Сарет не е напускала Висок замък от цяла година и докато бебето ѝ изсмуква млякото, аз седя в Ренатския лес с чудовища!