Има едно, което е високо поне три метра, устата му е пълна със заострени зъби, очите му са котешки. Отначало поглеждаше към мен, но сега само дялка парче дърво, не с нож, забележете, а с черния нокът на гигантския си пръст. Пръстът му е дебел колкото моята китка.
Второто чудовище всъщност е малко момче. Кльощаво, полуголо и цялото на шарки в червено и черно, като вълни или пламъци. Търчи от храст на храст, опитва се да се скрие от мен и постоянно ме наблюдава с големите си черни очи. Когато тича, закривените му черни нокти се виждат.
Нарочно мисля за странични неща. Защото не искам да мисля за онова, което каза Йорг.
Малкото чудовище се казва Гог. Казва, че името му го бил дал Йорг, кръстил го бил на онези великани от библията. Обясних му, че ако е така, трябва да има и Магог. Момчето изведнъж се натъжи, а в гората изведнъж стана много горещо, все едно сме в разгара на лятото.
— Какъв искаш да станеш, като пораснеш, Гог? — попитах го, за да отвлека мислите му от онова, което го беше разстроило.
— Искам да стана голям и силен — каза той. — Искам Йорг да е доволен от мен, да е щастлив. Искам и аз да съм щастлив, а Горгот вече да не е нещастен. — И погледна към голямото чудовище.
— А за себе си какво искаш? — попитах го.
Той ме погледна с огромните си черни очи.
— Искам да ги спася. Както те спасиха мен.
Хората на Йорг сякаш изобщо не са зарязвали пътя. Бандити, а не кралска свита. Сър Макин, който уж бил истински рицар, е мръсен като останалите. Бронята му е покрита със засъхнала кал, а самият той вони отвратително. Но въпреки това е чаровен, със или без мръсотията. Той поне е възпитан.
Онзи, на когото викат Кент Червения, се опитва да бъде любезен: милейди това, милейди онова, кланя се на всяка крачка. Много е смешен. Когато му благодарих, че ми е донесъл вода, горкият се изчерви като домат. Май вече знам как се е сдобил с прякора си.
Когато не ми прислужва, Кент седи облегнат на едно дърво и дялка с черния си нож. Дялка фигурка на вълк. Вълкът сякаш се измъква от парчето дърво, зъби се на света. Кент спомена, че навремето бил дървар. Отдавна.
Има и едно момче, Сим. Лицето му е с много нежни черти, като на онзи актьор, който изнесе представление в замъка преди седмица. Изглежда добричък, но е много стеснителен. Не ми говори, но на няколко пъти го хващам да ме гледа скришом. Той е най-чистият от всичките. Не ми прилича на голям боец. И е толкова кльощав, че не знам как се оправя с меча.
Виж, сър Макин може да се бие, знам го. Помня как изпоти сър Гален, когато бащата на Йорг ги изправи в двубой един срещу друг. Моят Гален щеше да го победи обаче, така мисля. Може би точно затова Йорг бутна дървото на Сагеус. Да спаси сър Макин.
Другите двама, онези, които Йорг заръча на Кент Червения да държи под око, са си убийци от главата до петите. Вижда се по погледа им. Единият е гигант, казва се Райк, висок е почти колкото голямото чудовище и е широк като славянски борец. Непрекъснато изглежда ядосан на нещо. Другият е по-стар, на петдесет може би, кльощав, жилест, със сива четина по лицето и сбръчкан като Хана. Казва се Роу и очите му са добри, но има нещо в него, което ти казва, че очите му лъжат.
Седя си аз тук и дращя с перото по страницата, описвам парцаливите разбойници, защото ръката ми не иска да последва Йорг, нито да запише подозренията ми къде е отишъл и защо, още по-малко иска да облече в мастило думите, които се блъскат в главата ми.
Знам, че се опитах да пробода Йорг, но го помня като насън. Сякаш хем знаех какво прави ръката ми, хем не знаех. Не исках да чуя болката му, нито да видя кръвта му. Не помня кога съм взела ножа. Казвах си да спра. Но не спрях.
А сега. Ако брат Глен беше тук. Бих искала да чуя болката му и да видя кръвта му. Не бих си казала да спра. Но бих спряла. Защото за пръв път от много време главата ми е ясна, мислите са си мои и не съм убиец.
27 март, година 99 от Междуцарствието
Ренатският лес. Предобед. Вятър в короните на дърветата.