Сър Макин крачи напред-назад. Не го казва, но се тревожи за Йорг. Преди час видяхме конен патрул да минава в галоп между нивите. Сигурно мен търсят. Сър Макин каза, че колкото повече стражи търсят мен, толкова по-малко ще се пречкат на Йорг в замъка.
Онзи големият. Огромният по-точно, Райк. Все повтаря, че трябвало да тръгват. Че Йорг или са го заловили, или е мъртъв. Кент казва, че Йорг им помогнал да избягат от тъмницата и че ако сега са го хвърлили в същата тъмница, било редно те да го освободят на свой ред. Дори сър Макин казва, че това е лудост.
Нощта беше студена и шумна. Предложиха ми плащовете си, но по-скоро ще умра от студ, отколкото да се завия с тези миризливи неща, по които пълзят всякакви гадинки. В гората всичко се движи нощем, цвърчи, кряка или шумоли в опадалите листа. Когато се събудих, онова момче, Сим, стоеше до дървото край мен и ме гледаше.
Закуската беше корав хляб и пушено месо. Хич и не попитах от какво животно е месото. Изядох го. Коремът ми така къркореше, че сигурно всички го чуваха.
Йорг се върна. Сега хората му са по-уплашени, отколкото когато мислеха, че е пленен или мъртъв. Той изглежда ужасно, косата му е разрошена и слепнала от кръв, погледът му не се задържа върху нищо, краката не го държат. По ръцете му има кръв до лактите, ноктите му са изпочупени, два липсват.
Макин му каза да поспи и Йорг издаде онзи ужасен звук. Боя се, че може и да е било смях. Казва, че повече никога нямало да заспи. Никога. И аз му вярвам.
Постоянно крачи, удря клоните, блъска се в разни неща. Казва, че е отровен.
— Не мога да ги почистя — каза по едно време и ми показа ръцете си. Изглеждат така, сякаш е прежулил кожата си от търкане.
Попитах го какво става и той каза следното:
— Пропукан съм отгоре-додолу и съм пълен с отрова.
Плаши хората си, плаши и мен. Очите му избягват най-вече мен. Очите му са червени от плач, но сега той не плаче, само хлипа почти без звук.
Баба Лусин полудя. Тя е някъде на шейсет, дребна, пухкава, всички я обичахме. А после един ден заля с вряща вода камериерката си. Заля я, после откачи, бълваше детски стихчета в скороговорка и се хапеше до кръв. Лекарят на татко я прати в Тар. Каза, че там имало алхимик, чиито отвари можело да я излекуват. А ако отварите не помогнели, онзи имал и други методи. Каза, че онзи човек, Лунтар, можел да маха парчета от мозъците на хората, докато не останело само здравото.
Баба Лусин се върна с карета след два месеца. Усмихваше се, пееше и можеше да разговаря за времето. Не беше старата баба Лусин, но иначе изглеждаше приятна старица и спря да залива слугини с вряла вода.
Не искам нещо такова да сполети Йорг.
Йорг е казал на хората си да ме убият и някои от тях, изглежда, нямат търпение да се заемат с тази задача. Райк особено. Но сър Макин каза, че Йорг не е на себе си и да ме оставели на мира.
Йорг повтаря, че трябвало да убие и Сарет. Че би било проява на милост. Упорит е. Наложи се Кент и Макин да го повалят със сила, иначе беше готов да хукне обратно към замъка. Сега лежи на земята и ме гледа. И непрекъснато ми обяснява какво правели на хората в занданите на баща му. Не може да е вярно, нито дума. Прилошава ми само като го слушам. Стомахът ми се надига и усещам вкус на повръщано в гърлото си.
Йорг се напика. Имам чувството, че не вижда гората около нас, а нещо съвсем друго. Гледа втренчено, после започва да пищи или да се смее, ей така, изневиделица.
И все говори за нашето бебе. Още го наричам „наше“. По-добре така, отколкото да призная, че брат Глен ме е насилил. И постоянно повтаря, че той е убил бебето, макар този грях да е мой и аз ще горя в ада заради него, а не Йорг. Казва, че е убил бебето със собствените си ръце. А сега плаче. Значи все пак са му останали сълзи. Реве с глас, лицето му е омазано със сополи и прахоляк.
— Държах го, Катерин, пухкаво бебче. Толкова мъничко. Невинно. Ръцете ми помнят формата му.
Не мога да го слушам повече.
Казах на сър Макин за Лунтар и как да стигнат до Тар.
Ето какво каза Йорг, докато го връзваха за коня му: