Кралят на тръните

— Ние не сме спомени, Катерин, ние сме сънища. Всички ние. Всяка част от нас е сън, кошмар, пълен с кръв, повръщано, скука и страх. И когато се събудим… умираме.

Когато поведоха коня му, той започна да ми крещи, но това беше за предпочитане пред казаното преди, беше и по-смислено:

— Сагеус е отровил и двама ни, Катерин. Със сънища. Бърка в главите ни, дърпа нишките, които ни карат да танцуваме, и ние танцуваме. Всичко е било лъжа. Всичко.

Минах през нивите, излязох на Римския път и тръгнах към Висок замък. Вървях сама, докато един патрул не ме откри и не ме върна обратно. Казвам „обратно“, а не „у дома“.

Вървях, а думите на Йорг звучаха в главата ми, отново и отново, сякаш ме беше заразил с лудостта си. Мислех за сънищата, които ме спохождат напоследък. Имам чувството, че и преди съм чувала да наричат Сагеус „сънен вещер“, но този факт незнайно защо е убягвал от вниманието ми. Не че съм го забравила, просто съм спряла да го виждам. Точно както не съм видяла ножа, който съм взела, за да убия Йорг.

Сега го виждам.

Езичникът е бил в главата ми. Знам това. Писал е неща там, от вътрешната страна на черепа ми, върху очните ми ябълки, точно както е нашарил с текст собствената си кожа. Трябва още да помисля върху това. Да го разнищя. Тази нощ ще си изсънувам крепост и ще спя зад стените ѝ. Тежко и горко на онзи, който дойде да ме търси там.

Войниците ме преведоха през Римската порта. Пресякохме реката по Моста на промяната, в Долния град, водите аленееха с изгрева. Веднага разбрах, че се е случило нещо ужасно. Целият град беше притихнал, сякаш някаква ужасна тайна пълзеше по улиците му като отрова по кръвоносни съдове. Капаците на прозорците — отворени да пуснат зората — се затваряха един подир друг.

Камбана биеше във Висок замък, биеше ли, биеше, не млъкваше. Желязната камбана на покривната кула. Качвала съм се горе да я видя, но не я бях чувала да бие. Знаех, че е тя обаче, само тя може да извади такъв остър, кух звук. Отговаряше ѝ дълбокият глас на друга камбана, онази на градската църква.

Попитах войниците, но те не ми казаха нищо, не дръзнаха да предположат дори. Не ги познавах, не бяха от дворцовата стража, а от армията, която се беше включила в издирването ми.

— Баща си ли е убил? — попитах ги. — Убил ли го е?

— Търсихме ви цяла нощ, милейди. Не знаем какво е станало в замъка. — Сержантът наведе глава и свали шлема си. Беше по-стар от очакваното, уморен, едва се крепеше на седлото. — Рано или късно ще разберем.

Вледених се от нова мисъл. Това трябваше да е. Йорг е убил Сарет. Защото е заела мястото на майка му до Олидан. Знаех, че ме водят при нея, студена и бяла, положена в гробницата на Анкратите. Прехапах устна, мълчах и чаках конете да изминат разстоянието, което ме делеше от окончателната истина.

Минахме през Тройната порта, копитата тропаха по калдъръма, конярчета притичаха да поемат юздите и да ми помогнат, сякаш бях някоя старица, която не може да слезе сама от седлото. Желязната камбана не спираше да бие, звук, от който те боли главата, а челюстите ти се схващат от стискане.

Някой беше запалил в двора смирна — дебела клонка димеше в поставка за факли до кладенеца. Ако мъката има мирис, то това е мирисът на смирна. И в Скорон палехме смирна, за мъртвите.

От прозореца високо над параклиса, между пулсациите на камбаната, чух плач. Женски глас. Сестра ми никога не беше плакала така, но въпреки това я познах, и страхът, който бе впил зъбите си в мен на Римския път, сега стисна в студен юмрук червата ми. Този плач, тази мъка, сурова като отворена рана, не можеше да е за Олидан.