От всичките ми роднини в замък Утрен баба имаше най-силна прилика с майка ми. Нещо в линията на скулите и формата на черепа. Седеше прегърбена, на коленете ѝ беше преметнато одеяло, макар денят да беше горещ. Изглеждаше по-дребна, отколкото я помнех, и не само защото аз бях пораснал от първата ни среща. Изглежда, се беше затворила в себе си след смъртта на дъщеря си, сякаш да се скрие от очите на един свят, който внезапно е станал враждебен.
— Помня те като малко момче. Мъжът, който седи пред мен сега, не познавам — каза баба. Погледът ѝ се местеше по мен, сякаш търсеше нещо познато.
— И аз чувствам същото, като се видя в огледалото, бабо. — А кутийката на кръста ми, прибрана в кадифена кесия, тежеше ужасно. „Изобщо не се познавам.“
Поседяхме в тишина.
— Опитах се да я спася. — Можех да кажа и повече, но думите не идваха.
— Знам, Йорг.
И тогава разстоянието помежду ни се стопи, разговорихме се за минали години, за по-щастливи времена. Прозорецът към света, който бях забравил, се отвори и видяното беше добро.
Мина време, аз седях на пода в краката ѝ, прибрал колене към гърдите си и обхванал ги с ръце, а старата жена изпя песните, които мама бе свирила преди години в музикалната стая на Висок замък, по черните клавиши и белите. Баба сложи думи към музиката, която помнех, но не можех да чуя, седяхме си, а сенките се издължаваха и слънцето изпадна от небето.
По-късно, когато уютното мълчание се проточи и аз реших, че баба е заспала, станах тихичко и тръгнах към вратата. Стъпвах на пръсти да не я събудя, но щом докоснах дръжката, баба проговори зад мен:
— Разкажи ми за Уилям.
Обърнах се и я видях да ме гледа с по-бистър поглед отпреди, сякаш случаен вятър е раздухал воалите на старостта и е разкрил, макар и само за миг, предишния ѝ образ, образ на силна и умна жена.
— Той умря. — Само това успях да кажа.
— Уилям беше изключително дете. — Тя сви набръчканите си устни, гледаше ме, чакаше.
— Те го убиха.
— Ти беше много малък, когато дойдохме да ви видим във Висок замък, може и да не помниш. — Загледа се в огнището, сякаш пламъците бяха запечатали някакъв спомен. — Уилям. Имаше нещо свирепо в това дете. Има го и в теб, Йорг, но в по-малка степен. Замесени сте от едно тесто, едновременно корави и умни. Държах го в скута си и разбрах, че ако си позволи да обикне някого, мен или друг, ще го обича до гроб. А ако някой го ядоса… никога няма да му прости. Може би е било неизбежно да сте такива. Може би това е неизбежният резултат, когато мъж и жена, всеки силен посвоему, но коренно различен от другия, се съберат и създадат деца.
— Когато го убиха… — Светкавиците ми бяха показали три бързи последователни образа. Носеха го. При първата светкавица той гледаше към тръните, към шипката. Към мен. Нямаше страх в очите му. При втората го държаха за краката. При третата разбиха главата му в километричен камък, алени парчета череп сред русите къдрици. „Моят малък император“, така го наричаше мама. Русата нишка на императорската кръв в един двор, пълен с тъмнокоси Анкрати.
— Кого, казваш, са убили, миличък?
— Уилям — подсетих я аз, но годините я бяха затиснали отново и тя ме виждаше през призмата на твърде много дни.
— Ти не си Уилям — каза тя. — Навремето познавах едно момче с това име, но не си ти.
— Не съм, бабо. — Приближих се, целунах я по челото и си тръгнах. Миришеше като мама, същия парфюм. Нещо в уханието опари очите ми, така ги опари, че едвам намерих вратата в полумрака.
Дадоха ми стая в източната кула, с изглед към морето. Луната скицираше с отблясъци всяка вълна, а аз седях до късно и слушах въздишките им.
Пак си мислех за пианото на мама, за музиката, която помнех в образи, но не можех да чуя. Виждах ясно пръстите ѝ по клавишите, сянката, която хвърляха ръцете ѝ, мекото движение на раменете. И за пръв път, откакто се бяхме качили в онази карета, немите ноти на маминото пиано стигнаха до мен. По-тихи и по-недоловими от песента на меча, но по-живи и по-важни.
Минаха два дни, преди граф Ханса да ме повика в тронната си зала, просторно помещение на гърба на замъка, където гигантски кръгъл прозорец от строителско стъкло предлага Средното море на длан, да го гледаш и да се дивиш на менливите му отсенки. Изправих се с лице към стареца и с гръб към далечните вълни, поруменели под ласката на залязващото слънце; плисъкът на прибоя подчертаваше човешките мълчания.
— Стоим в дълг пред теб, Йорг — каза дядо.
Всъщност стоеше вуйчо ми, отдясно на баща си, а старецът седеше на трона си от китова кост.