— Семейство сме. — Свих рамене.
— И какво може твоето семейство да направи за теб? — Граф Ханса беше баща на майка ми, вярно, но беше и достатъчно умен да знае, че младите мъже не прекосяват половин континент само за да навестят старите си роднини.
— Вие за мен и аз за вас. В трудни времена военната подкрепа може да наклони решително везните, да те спаси от сигурна гибел. Не е изключено този Ибн Фейд да се окаже по-голяма заплаха от очакваното и един ден мъже от Ренарските планини да се сражават срещу него рамо до рамо с дом Утрен. А може моите земи да се окажат под угроза и тогава войски на дядо ми да подадат ръка за помощ.
— Сега под угроза ли си? — попита дядо.
— Не — отвърнах. — Не съм дошъл тук отчаян, да моля. Търся стратегически съюз. Нещо дългосрочно.
— Голямо разстояние дели земите ни — каза той.
— Засега. — Позволих си лека усмивка. Имах планове за растеж.
— Види ми се странно, че си дошъл толкова далеч, а не си отишъл при баща си, чиито войски са само на няколко дни път от твоите порти. — Графът прокара език по зъбите си, сякаш е усетил вкуса на нещо гнило.
— Баща ми е враг, с когото ще се срещна на бойното поле, когато му дойде времето — казах аз.
Графът се плесна по бедрото.
— Е, това вече е съюз, в който мога да се включа! — Загледа се в мен и смехът му угасна. — Ти си син на баща си, Йорг. Няма да те лъжа. Не ми е лесно да ти повярвам. Още по-трудно ще ми е да пратя свои хора да се сражават и умират в чужда земя за момчето на Олидан.
— Ще го заболи, ако те чуе да ме наричаш така — казах аз.
Лорд Робърт се наведе да прошепне нещо в ухото на баща си.
— Ако ще обвързваш съдбата си с моята, Йорг, ще са ни нужни по-здрави връзки. Лейди Агат ни е скъпа, на мен и на баба ти. Синът ѝ управлява в Уенит и има две дъщери. Още са малки, но скоро ще стават за женитба. В деня, когато се венчаеш за някоя от тях, моите войници ще бъдат готови да се бият за каузата ти — каза графът и се облегна назад с широка усмивка.
— Какво ще кажеш, Йорг? — попита вуйчо Робърт, и той усмихнат.
Разперих ръце.
— Имам ли избор?
Робърт кимна на един рицар при вратата, той я отвори и каза нещо на слугата, който чакаше отвън. Челюстите на капана щракнаха и ме затвориха. В двата дни, откакто Каласади беше изчезнал, явно бяха летели птици. И карети. Натам и обратно.
— Калам Дийн, лорд на Уенит, трети с това име! — оповести с ясен глас херолдът, запотен в коприните си. — И лейди Миана.
Набит мъж, нисък и с рядка сива коса, влезе наперено в залата. Стар почти колкото дядо. Беше облечен със семпла бяла роба и направо можеше да мине за монах, ако не беше тежката златна верига на врата му. На веригата висеше рубин, по-голям от гълъбово яйце. Лейди Миана вървеше след него, осемгодишна, натруфена с кринолин и плюш, ококорена, зачервена от жегата, стиснала с две ръце парцалена кукла.
Лордът на Уенит тръгна право към мен без предисловия, кривеше врат да ме огледа от глава до пети и обратно, сякаш оглеждаше кон със съмнителни качества. Устоях на желанието да му покажа зъбите си за оглед. Човекът може да беше стар, побелял и закръглен, но нещо в него подсказваше, че си разбира от работата, че има точна преценка за хората и че идеята да пусне детето си в моето брачно ложе му допада точно толкова, колкото и на мен. Наклони се напред да ми сподели някаква тайна или заплаха, предназначени единствено за моите уши. Рубинът се залюля на веригата си и улови лъчите на умиращото слънце. Улови ги и ги задържа, огън пламна в ядрото му и рубинената светлина събуди нещо в моята кръв. Заля ме жега, ръцете ми напираха да посегнат към скъпоценния камък.
— Чуй ме добре, Анкрат — каза Калам Дийн от Уенит, а рубинът се люшна назад към гърдите му и сложи край на разговора. Лорд Калам извика от болка и отскочи. Обгорен кръг бял плат димеше под камъка.
Докато стражите се суетяха около Уенит, а дядо ми пращаше да извикат слуги, детето пристъпи към мен и каза:
— Крал Йорг?
— Лейди Миана? — Смъкнах се на едно коляно, за да я гледам в очите, и обърнах глава така, че да не я уплаша с грозния си белег.
— Как се казва кукличката ти? — Имах нищожен опит с децата, но тази тема ми се стори безопасна като за начало. Момичето погледна изненадано куклата, сякаш изобщо не знаеше, че я държи.
— О. Не е моя. Аз съм голяма. На сестра ми е, Лоли. — Лъжеше. Устата ѝ се изкриви, сякаш е вкусила нещо кисело. За пръв път говорех с нея, а вече я бях превърнал в лъжкиня. Макар че ако изобщо се венчаехме някога, това щеше да е най-малкото ми престъпление спрямо нея. Аз щях да съм нейната гибел, гибелта за това малко момиче и неговата парцалена кукла. Ако имаше и капка разум в главата, то щеше да избяга с писъци. Ако аз имах и капка достойнство в сърцето си, щях лично да я прогоня. Вместо това щях да излъжа баща ѝ, да се усмихвам, да съм мъжът, който му трябваше, пък било то и за кратко, и всичко това срещу обещанието за тежка конница, за петстотин кавалеристи върху най-силните коне на Конски бряг.