Свещеник от дворцовия параклис изведе лорд Уенит от тронната зала; помагаше му и един от стражите. Миана тръгна след тях. Спря, обърна се и каза:
— Запомни ме.
— О, непременно — отвърнах, все още коленичил на пода. Хубав ден като днешния би останал завинаги отпечатан в спомените ми, ако му позволях. Дарих я с усмивка. — Няма да изгубя спомена за теб, Миана. Имам къде да го прибера, на място хубаво и сигурно.
На следващия ден двамата с Калам Дийн довършихме преговорите си. Лордът на Уенит не носеше рубина си, но обеща да го включи в зестрата на Миана. Същата вечер хванах цаката на нещо важно — как да изстискам нежелан спомен от главата си и да го прибера в медната кутийка на Лунтар. От Миана запазих само няколко неща — името ѝ, че ще се оженя за нея и че един ден петстотин кавалеристи ще се отзоват на повика ми.
Остатъкът от престоя ми в замък Утрен и обратният път към Ренарските планини са истории, които мисля да запазя за друг ден. Преди да си тръгна от Конски бряг обаче, всъщност в деня след годежа си, се върнах в стаята под винената изба, този път с позволение.
Вуйчо ми я нарече „стаята на мърморкото“. Според него машината имала само три предназначения. Първото било да захранва светещите мехури в най-старите части на замъка. Второто — да изпомпва морска вода, да я превръща в прясна и да поддържа налягането на фонтаните в двора. И последно — да осигурява на мърморкото Фекслър Брюс странното му половинчато съществуване, което той използвал, за да обяснява на живите колко са невежи и да мрънка за нещата, които бил оставил недовършени приживе.
— Махай се.
Фекслър се появи веднага щом влязох в подземното помещение и ме поздрави по познатия начин.
— Накарай ме — включих се в играта.
— А, младокът с въпросите — каза Фекслър. — Навремето и аз бях младок с въпроси, между другото.
— Не, не си бил. Ти си ехо на човек, който е бил. Може да си бил нов, но никога не си бил млад.
— И какъв е въпросът ти? — попита той намусено.
— Можеш ли да сложиш край на съществуването си?
— Не всички търсят край, момче.
— Мислиш, че аз търся края си?
— Всички младоци флиртуват със смъртта.
— Щях да съм здравата хлътнал по нея, ако бях прекарал хиляда години в мазе.
— Не ми беше лесно — призна той.
— Позволено ли ти е изобщо да се стремиш към края си?
— Ти си вманиачен на тема смърт, дете.
— Не отговори на въпроса ми — казах аз.
— Не ми е позволено да отговоря на този въпрос.
— Виж ти! — Отстъпих назад и седнах на последното стъпало. — Добре. Какво можеш да направиш за мен?
— Мога да ти дам право на три въпроса.
— Като златната рибка — казах аз.
— Златната рибка изпълнява желания. Остават ти два.
— Това беше наблюдение, а не въпрос! — викнах аз.
Прехапах устна.
— Заклеваш ли се, че ще ми дадеш пълни и честни отговори?
— Не. Остават ти два.
По дяволите.
— Кажи ми за оръжията — рекох аз.
— Не. Остава ти един.
— Посочи ми най-полезната и най-лесно преносимата строителска магийка в тази стая — казах аз.
Фекслър сви рамене, после посочи някаква част на машината, нещо като клапа. Отидох да я разгледам. Не беше клапа. Беше пръстен в жлеб.
— Това не ми се вижда лесно преносимо.
— Завърти го — каза той.
Изтрих джаджата с ръкава си. Сребърен пръстен с диаметър десетина сантиметра на върха на къс цилиндър. По външната му обиколка имаше плитки вдлъбнатини за по-лесно захващане. Опитах се да го завъртя. Отначало пръстенът не помръдна, но аз напънах още и успях да го завъртя с половин оборот.
Нищо.
Завъртях го още малко, вече без да се напъвам толкова. И още малко. Завъртях го няколко пъти около оста му и пръстенът падна в шепата ми.
— Яко — казах аз.
— Погледни през него — предложи Фекслър.
Вдигнах пръстена пред едното си око. В първия миг не видях нищо особено, после в полезрението ми се появи образ, сини кръгове, нашарени с белезникави вихри, всичко много ясно и детайлно. Сетих се за снежния глобус на Аларик.
— Прекрасно е — казах аз. — Какво представлява?
— Целият ти свят. Погледнат от двайсет хиляди мили над земята. Или малко повече.