Още се чудех дали смъртта все пак не мами и него, призрака. Не ни е писано да живеем вечно, нито да съществуваме в самота. Живот без промяна не е живот. Призракът под връх Хонас се беше съгласил с мен за това. Може би Фекслър Брюс не можеше да го изрече в прав текст, може би единственият достъпен за него начин да го признае беше този — да ми предложи дар. И да се надява, че аз ще му помогна на свой ред. Искаше нещо, това знаех със сигурност. Всички искат нещо.
Трябваше да помисля върху това. Фекслър беше творение на машината и зависим от нея. Дядо нямаше да ми благодари, ако съсипех източника му на прясна вода, нямаше да ми благодарят и нещастниците, които щяха да заемат мястото ѝ и да изпомпват на ръка водата за фонтаните. Фекслър може и да си беше отишъл, но двамата още не бяхме приключили един с друг.
Вечерта след визитата си в мазето на Фекслър говорих с вуйчо Робърт. Седяхме в кулата с обсерваторията, на масата имаше глинена стомна с вино, която изглеждаше толкова стара, че сигурно я бяха изровили от някоя фараонска гробница, и две сребърни чаши с релефни фигурки на коне. Хладен вятър въздишаше между арките, лъскав звезден прах посипваше черното небе.
— Майка ти обичаше да идва тук, когато бяхме малки — каза Робърт.
— Учеше ни как се наричат звездите — казах аз. — Макар че Уилям беше много малък. Така и не се научи да различава други освен най-голямата в Кучето и Полярната. — Помнех го как сочи небето, протегнал решително ръчичка към звездите, пръстът му се колебае, челцето му е навъсено от усилието да уцели.
— Сириус и Поларис. — Робърт отпи глътка вино. — Другите съм ги забравил. На Роуен тези неща ѝ идваха отвътре. Близнаци сме, но дарбите ни не бяха разпределени поравно. Тя беше умната и хубавата, аз… имах нюх към конете.
— А аз имам нюх към убиването. — Виното се разля по езика ми, ароматът му тъмен и многопластов.
— Едва ли това е единственият ти талант. — Робърт посочи едно съзвездие, което се виждаше под арката. — Онова кое е?
— Орион. — Станах и пристъпих към прозореца. — Бетелгейзе, Ригел, Белатрикс, Митака, Алнилам, Алнитак, Сииф — изредих частите на гиганта. — Усети ли, когато тя умря? Близнаците усещат ли?
— Не. — Гледаше втренчено в чашата си. — От друга страна… — Остави виното пред себе си. — Може би тя притежаваше усета, за който питаш. Отдавна беше, пролетният прилив ме хвана в капан при Рачешката скала. Щях да се удавя, ако Роуен не беше довела стражи с въжета да ме измъкнат. Бяхме деца, десетинагодишни, но тя незнайно как беше разбрала, че съм в беда и къде да ме намери. Още един талант, който не споделяхме.
Гледах го и ми беше криво, че е имал толкова много години с нея. Тя ми беше майка, но споменът ми за нея изтъняваше, изтичаше като пясък през пръстите ми. Не бих могъл да нарисувам лицето ѝ, нито да ви кажа точно какъв цвят бяха очите ѝ, помнех само отделни нещица, мигове, ъгъла на скулата, уханието и мекотата ѝ. Чувството за сигурност, което изпитвах край нея… и нощта, когато разбрах, че това чувство е измамно.
— Тази сутрин ходих в стаята на мърморкото — казах аз.
Строителският пръстен висеше на връв около врата ми под туниката, която ми бяха дали от гардеробната на Робърт. Замислих се дали да не му го покажа, но се въздържах. Навиците, придобити на пътя, умират трудно. Бях си го поискал, бях го получил и сега пръстенът беше мой. Нямаше причина да разкривам предимството си. Металът лежеше тежък на сърцето ми. Може би така се усеща вината.
— Минал си през прахоляка и паяците само за да те наругае един стар призрак. — Вуйчо отпи от виното си. — Преди слизах долу по няколко пъти в годината. Но мърморкото си е все същият, не се променя. Така че накрая се промених аз.
— Знаеш ли какво може да прави машината? — попитах.
— Кой знае на какви дивотии е способно онова дяволско нещо? Изпомпва вода, това го знам, но хората казват, че машините на Строителите по правило са с много функции. Баща ми не е слизал долу от шейсет години, неговият баща също не е закачал машината, също като неговия преди това. Онова нещо идва от свят, който е най-добре да забравим. Би трябвало да си научил този урок в Гелет.
Виното ми загорча. Светлината на онова строителско слънце ме намираше дори тук, в лятната нощ на Конски бряг. Вуйчо ми грешеше обаче. Строителите не си бяха отишли и ние не можехме да ги забравим. Призраците им ехтяха в машини, заровени в нашите подземия, очите им ни гледаха през облаците, а ние водехме дребните си войни в тяхната сянка. Не бих се учудил, ако именно те стояха зад дребните ни конфликти, колкото да ни създават работа, да държат вниманието ни фокусирано върху настоящето, за да не обърнем взор към миналото.