— Много неща научих в Гелет. Например, че сме деца в свят, който не контролираме и не разбираме. Че всеки е сам и че успехът и провалът ни зависят само от силата на личната ни воля. Това, както и докъде съм готов да стигна. Както и че никой няма да се притече на помощ в миг на нужда. — И че някои неща не могат да се поправят дори ако свалиш слънцето на земята и събориш планина.
Мислех за Гелет и за духовете, които Чела беше извадила от мен. След онази нощ в бурята и тръните ме преследваха делата на други хора. Гелет ме научи, че могат да ме преследват и собствените ми дела.
Мъртвото дете ме гледаше, паднало до стените на кулата, косата му беше в кръв, също като на Уилям до километричния камък, очите му — две ярки звезди. Още един призрак, още една злочестина, която си търсеше дом.
— Ти така и не дойде. Мислех, че ще дойдеш да ме вземеш. — Стотици пъти си бях представял как вуйчо Робърт пристига във Висок замък, повел кавалерията на Утрен, да потърси сметка за смъртта на сестра си и да отведе сина ѝ. — Ако Утрен се беше вдигнал да отмъсти за смъртта на мама, изобщо нямаше да има Гелет. — Нито годините на пътя. Нито реките от кръв. Нито мъртво дете, което ме следи с поглед.
Робърт отново се втренчи в чашата си.
— Ти си избягал от Висок замък преди ние изобщо да разберем за смъртта на Роуен. Олидан не е бързал да изпрати вест, а вестта не е бързала да ни намери.
— Но ти не дойде. — Стар гняв възвря в мен и аз отидох при стълбата, в случай че кипне. Изкачил се бях по стъпалата като крал, като мъж почти на петнайсет, а сега в мен крещеше едно измъчено и гневно дете, крещеше през годините.
— Йорг…
— Не! — Ръката, която вдигнах да го спра, трепереше от силата на онова, което задържах, въздухът помежду ни затрептя, сякаш нажежен. Не бях очаквал спомените да ме затиснат така.
Хукнах по стъпалата, уплашен, че може да изцапам отново ръцете си. По тях вече имаше от кръвта на чичо ми. Не исках да добавя и кръвта на вуйчо си.
Изгладихме конфликта си още на следващата сутрин, но с любезностите и празните слова, с които хората скриват петното на обидата, вместо да го изтъркат до чисто. Не му позволих да повдигне темата. Вместо това го заговорих за Ибн Фейд и Каласади. Направил бях и невъзможното да си отмъстя за смъртта на мама и Уилям, а тези двамата едва не ми отнеха цялото ми семейство по майчина линия — вуйчо ми, баба и дядо. Нещо повече, матмагьосникът беше разкрил тайната ми и най-хладнокръвно беше решил да я премълчи и да ги отрови, преди те да разберат, че съм тук, да ги избие до крак, да отстрани и мен, като ме натопи за убийството им. Действията му не бяха продиктувани от омраза или гняв, не, бяха резултат от прецизни изчисления. Ала уравнението му се беше оказало неравенство. Дисбаланс, който следваше да бъде отстранен.
Робърт се опита да ме отклони от отмъщението.
— Рано или късно Ибн Фейд ще ни нападне и ще си строши зъбите в нас. Тогава ще му потърсим сметка.
Но моите планове бяха по-непосредствени. Често съм рисувал отмъщението като най-трудната пътека, по която да поемеш, но истината е друга. Понякога отмъщението е лесно.
Тръгнах си след няколко месеца, загорял от слънцето, по-висок, натоварен с провизии и подаръци. Дисагите ми се издуваха до пръсване, съблазнителна гледка за всеки бандит, когото срещнех по пътя. Най-важните неща държах по себе си. Кутийката с трънените мотиви, строителския пръстен, който показваше образи, и оръжието, което беше убило Фекслър Брюс преди повече от деветстотин години — твърда тежка буца, вързана над лакътя ми. Открай време възприемам „не“-то като предизвикателство, а не като отговор.
Но най-ценното ми съкровище беше едно послание, мантра, ако щете. „Не отваряй кутията. Отвориш ли я, всичко, което направих, ще се развали. Отвориш ли я, край с теб.“
Никога не отваряй кутията.
45.
Няма да видиш как брат Грамло те намушква, ще видиш само скръбта в очите му докато падаш.
Трясък на голям камък в стената на кулата удави гласа ми. Щит падна от куката си и издрънча на пода, от тавана се посипа прах.