Отвън се чуха викове, съсък на стрели, далечен рев.
— Забавихме ли се достатъчно? — Не я бях питал за Катерин, а имах битка да водя. Понечих да стана, но Миана сложи ръка на бедрото ми, хем нервна, хем храбра. Извади черна кадифена кесийка с връзки. Малка, колкото да побере око.
— Зестрата ми — каза тя.
— Надявал се бях на нещо по-голямо — казах с усмивка и взех кесийката.
— Тази реплика не трябваше ли да е моя?
Сега вече се разсмях с глас.
— Някой е вкарал зла старица в тялото на малко момиче и я е пратил при мен с най-малката зестра на света.
Изсипах съдържанието на кесийката върху леглото. Рубин, голям колкото очна ябълка, обработен от майстор в занаята, с червена звезда в сърцевината.
— Хубав е — казах аз. Усещах го горещ в ръката си. Белегът от изгорено на лицето ми пламна.
— Вълшебен е — каза Миана. — Огнен маг е вкарал в него жегата на хиляда огнища. С него можеш да запалиш факла, да си стоплиш вода за вана, да си светиш. И дори да споиш две парчета метал, когато жегата му е фокусирана в една точка. Нека ти покажа…
Посегна към скъпоценния камък, но аз затворих шепата си около него и казах:
— Вече знам защо заклетите в огъня обичат рубини.
— Внимавай с него — каза Миана. — Ще е… крайно неразумно да го счупиш.
Още щом затворих пръсти около рубина, гореща вълна се разля през мен, през ръката нагоре, неочаквана и силна. Всичко изчезна от погледа ми, виждах само огнената преизподня, стори ми се, че усещам ръцете на Гог около себе си, все едно детето седи зад мен на гърба на Барт като в дните на онази отдавнашна пролет. Чух тънкия му гласец, тих и далечен, неуловим почти като музиката на мама, опитваше се да стигне до мен от огромно разстояние. Нещо грейна в сърцевината ми, обърна потока на огъня и го запрати стихиен през ръката ми в камъка. Чу се остър звук като от счупена чаша и аз пуснах с вик рубина. Миана го улови, бързи ръце имаше. Мислех, че ще писне и ще го хвърли, но рубинът лежеше студен в дланта ѝ. Тя го остави на леглото.
Станах.
— Чудесна зестра, Миана. Ти ще си добра кралица за планините.
— А за теб?
— Трудно е да се каже. — Извадих медната кутийка от кесията на кръста си. Предната вечер бях седял до прозореца и дълго я бях гледал. Чаша с вино, кутията, нож. Пий, за да забравиш, отвори, за да си спомниш, или срежи, за да сложиш край. — Трудно ми е да ти отговоря, ако не знам кой съм.
Вдигнах кутийката пред очите си.
— Тайни. Напълних те с тайни, но има една последна, по-черна от другите. — За някои истини е по-добре да мълчим. Някои врати е по-добре да не отваряме. Навремето един ангел ми беше казал да пусна злото, което държа твърде близо до сърцето си, да се освободя от дефектите, които ме оформят. И че онова, което остане, би могло да получи прошка, би могло да последва ангела в рая. Отказал бях предложението.
Скалното свлачище, лавината, троловете, всичко това нямаше значение. Армията на Стрела пак щеше да ни смаже. Да положиш толкова усилия и победата да си остане все така недостижима. Истина с горчив вкус.
И преди се бях изправял лице в лице със смъртта при нищожни шансове да оцелея, но никога като прекършен човек, никога наполовина заключен в малка кутия. В горящата си пустиня Лунтар беше постигнал онова, в което ангелът се беше провалил. Отнел ме беше от самия мен и беше оставил един компромис да се разхожда в обувките на Йорг Анкрат.
„Не отваряй кутията.“
Мъртвото момче ме гледаше от ъгъла на стаята, сякаш винаги е стояло там и е чакало търпеливо този момент, дните са се точели мълчаливи, а то е чакало, за да срещне най-после очите ми. Беше бледо, но без видими рани — освен мъртвешко бели следи от ръце по кожата, като белезите, които скелетите на Чела бяха оставили върху малкото братче на Гог преди години.
„Отвориш ли я, всичко, което направих, ще се развали.“
Завъртях кутийката, светлината се отрази в релефните тръни. Проклет да е Лунтар, проклето да е мъртвото дете. Щях да се изправя пред легионите на Стрела цял.
„Отвориш ли я, край с теб.“
Ръцете ми не трепереха върху метала. Благодарен бях за това. Отворих я широко, откъснах капака и го метнах през прозореца покрай развяващия се окървавен чаршаф.
„Никога не отваряй кутията.“
Стаята на брат Глен, осветена от сиянието на поганеца. Нуждата да го убия се влива моментално в ръцете ми.
— Имало е кръв и мръсотия — казва Сагеус. Усмихва се. — Така действат отровите на Сарем Уик. Но дете не е имало. И едва ли ще има някога. Отровите на старата вещица са силни. Изстъргват утробата страшно, правят я ялова.
Намерил съм ножа и тръгвам към него. Искам да се хвърля отгоре му, но краката ми се движат бавно, сякаш газя в дълбок сняг.