Кралят на тръните

Орин чете великите книги. Класиката отпреди епохата на Строителите, книги от времето на древните гърци и Омир. Не че избира най-дебелите и най-впечатляващите книги, за да си придава важност, но накрая резултатът е същият. Обича да чете философски трактати, военна история, животописи на велики мъже и книги по естествознание. Често ми показва рисунки на странни животни. Когато е тук де. Същества, които според мен са рожба на нечие развинтено въображение. Но Орин твърди, че изображенията не били рисунки, а уловени образи, все едно са застинали в огледало, и че са истински. Казва, че бил виждал някои от тях с очите си. Показва ми картонче с рисунка на кит и слага пръст до устата на звяра — да съм си представела, че нокътят му е кон, такава била разликата в размера на двете животни. Казва, че е виждал гърба на кит недалеч от бреговете на Африк. Гигантското животно плувало, гърбът му лъщял сив под слънцето, достатъчно широк да караш карета по него, а на дължина надхвърлял кралската трапезария.

Аз чета малките забравени книги. Онези, които стоят в дъното на рафтовете, зад другите. Или в заключени сандъци. С разкъсани гръбчета и липсващи страници. Изглеждат стари. Някои наистина са стари — на сто години, на триста, на петстотин дори, но книгите на Орин са много по-стари от тях. Моите обаче изглеждат по-древни, сякаш написаното в тях е взело тежък данък от пергамента и кожата. Моите са написани и подвързани след Пожара, след като Строителите запалили своите многобройни слънца.

Древните книги разказват ясни истории. Евклид ни дава формата. Математиката и науката вървят напред с отмерени крачки. Разумът преобладава. По-новите книги са хаотични. Пълни са с противоречащи си идеи и идеологии. Нови митове, нови магии, описани със сериозно намерение, но в стотици варианти, всяка обвита в собствените си суеверия и нелепици, но всяка с по нещо вярно в сърцевината си. Светът се е променил. По някое време през годините светът се е променил и невъзможното е станало възможно. Разумът и истината са тръгнали по различни пътеки. Да се съберат отново, да се съгради някаква ясна архитектура, някаква нова наука, която да наложи контрол над днешния хаос… би било непосилен труд за поколения напред. Но аз полагам началото. Предпочитам това пред бродирането.

Орин казва да не се занимавам с тези щуротии. Че това знание носи развала и че ако се наложи да прибегнем до него, то ще е чрез други, както Олидан използва Сагеус, а Ренар е използвал Корион. Казвам му, че бърка кой е марионетката и кой — кукловодът. Той се усмихва и казва, че може и да е така, но когато му дойдело времето, той щял да дърпа конците, а не те неговите. Казва също, че сигурно бих могла да черпя от същия кладенец като Сагеус, но че онези води щели да ме направят кисела, а той ме харесвал сладка.

Обичам Орин, знам, че го обичам. Но понякога е по-лесно да обичаш човек, който има недостатъци. Недостатъци, за които да му простиш, както той ти прощава за твоите.

В червения хаос на битката брат Кент прилича на изчадие, изпълзяло от ада. В друг живот сигурно би орал кротко нивите си и би починал от старост в собственото си легло, заобиколен от деца и внуци, но в битка Кент Червения притежава самообладание и ясна мисъл, които ужасяват и сеят смърт. Във всичко той е човек, измъчван от противоречия — инстинкти на убиец, венчани за душа на фермер. Не е нито висок, нито широк, но е набит и бърз, с широки скули, тъмни очи — които са тъмни не само на цвят, — нагризани устни, ръце в белези, дебели пръсти, лоялен. Нуждата да бъде верен някому е записана в денка му.