— Сагеус? — промълви той. Едва го чух през тихото жужене на пръстена.
— Сагеус? Той ли ми е направил това, онзи мръсен крадец на сънища? Той ли е сложил лудостта в главата ми?
— Сагеус е направил нещо много по-лошо, Йорг. Той те е сложил в тръните. — Фекслър замълча, сякаш си спомняше нещо. — А какво те е задържало там е друг въпрос.
Белезите от тръните по тялото ми пламнаха до един.
— Защо? — попитах. — Защо му е било да го прави?
— Скритите ръце, които движат фигурките във вашата империя, си имат пророчества, за които обичат да говорят. Обичат да пускат слухове за принца на Стрела и неговото златно бъдеще. Ала имат и други пророчества, за които не обичат да говорят, още по-малко да пускат слухове за тях сред хората. Скритите ръце вярват, че двама Анкрати в съюз ще сложат край на цялата им власт и сила. Ще сложат край на играта.
— Двама? — изсмях се аз. — Е, значи нищо не ги заплашва!
— Ти не е трябвало да оцелееш, но си оцелял, и така си се превърнал в ценен актив — каза Фекслър.
И тогава изстинах, кръвта се смрази в жилите ми, най-сетне разбрал как играчите са се опитали да предотвратят съюза между двама Анкрати. Просто са решили да убият и двамата синове на Олидан. А когато единият оцелял, са го използвали като пионка в играта си, точно както са използвали и скъпия ми татко. Защо са ме оставили жив обаче — защото са знаели, че никога няма да се съюзя с него за някаква обща цел? Или този вариант е бил премислен отдавна и клинът между баща и син е бил забит с външна помощ, а не само по наша си воля?
— Ще намеря поганеца и ще го убия — обещах на Фекслър.
— Сагеус е просто дивак, който използва суеверия, за да разтяга тъканта на истината. Дори в сънищата е аматьор.
— Може и така да е, но винаги успява да ми избяга — казах аз.
— О, нека махне се, о, ужас — отвърна Фекслър, напевно някак.
— Какво?
— Едно старо стихотворение. Древно, ако щеш. Сетих се за него покрай Сагеус. „По стълбите се качвах днес и мъж видях несъществуващ; пак го нямаше нощес, о, нека махне се, о, ужас.“ Това е Сагеус за теб — мъжът, който не е там, мъжът несъществуващ. Трябва просто да обърнеш смисъла. „О, нека тук стои във ужас.“
— Какво? — Започвах да се чудя дали и духовете не страдат от старческо оглупяване.
Фекслър се беше приближил и държеше прозирната си ръка над кутията.
— Ала всичко това не ще ти е от полза, докато загадката на тази кутия стои, докато този Гордиев възел не бъде разсечен. Затова ще го сложа в кутията.
— Не! — извиках с цяло гърло. Не исках да ми отнема този спомен.
— Не какво? — попита Фекслър.
— Ами… забравих — казах аз.
— Не? — попита Макин до мен. Вървяхме по коридорите на Призрачния, а принцът на Стрела ме чакаше отвън с меча си и с хиляди други мечове на разположение.
Поклатих глава. Ръката ми стискаше празната кутия, смачкана в хватката ми, омазана с кръв от старите белези, които се бяха отворили след толкова години. Белезите от шипката. Кутията падна и аз я ритнах към стената.
— Не — казах. — Просто не.
Отец Гомст ни чакаше в двора. Бяха разчистили пътека сред мъртвите. Трупове лежаха на купчини от двете страни, сякаш това беше пътят към ада. А каква воня се носеше, братя! Стомахът ми се обърна от нея. И още по-лошо, докато вървях по пътеката между труповете, обгорени и натрупани, те помръдваха. Опечени червени ръце се свиваха, когато минавах край тях, препечена кожа се лющеше от пръстите им. Глави се люшкаха, мъртви очи ме намираха. Мъжете с мен мислеха за предстоящия дуел и не ги виждаха, но аз виждах, усещах ги всичките, неспокойни в новия си сън, докато Мъртвия крал ме гледаше през очите им.
„Никога не отваряй кутията.“
Смърт и огън бяха забили нокти в мен. До костите. И започваха да дърпат.
— Мястото ми е тук, ваше величество. Трябва да се погрижа за умиращите — каза отец Гомст. Каза го високо, за да надвика писъците откъм кръглата галерия, където бяха отнесли тежко ранените.
— Умиращите ще се погрижат сами за себе си — казах аз. Знаех, че отец Гомст не би ми донесъл утеха, ако беше при мен, докато умирах в Хаймски цеп. Видях Грамло при вратата на кулата, криеше се в сенките. Повиках го с жест. — Дай милост на умиращите, Грамло — казах му. Той кимна и тръгна.
Знаех, че в Хаймски цеп бих предпочел бързата милост на Грамло пред бавната смърт в компанията на отец Гомст и неговите дрънканици.