Ръцете ме боляха, краката ми се схващаха, тялото ми беше извито в неудобна поза върху напукания камък, поемах си жадно дъх, крадях по някоя глътка от студения вятър. Казват да не поглеждаш надолу, но аз обичам да го правя. Обичам да гледам как отронените камъчета падат и изчезват в бездната. Мускулите ми горяха, вятърът крадеше топлинката ми. Имах чувството, че съм уловен в капан между огън и лед.
Кулата израства от широк хребет, където един от големите корени на планината стърчи между две дълбоки долини. От свлачищните склонове в основата на кулата до плоския ѝ връх, широк колкото да побере селяшка колиба, има повече от сто метра напукана скала, вертикална в по-голямата си част, на места издадена навън.
На трийсетина метра под себе си виждах корниза, където се бях срещнал с козата. Височините, до които една планинска коза е готова да се изкатери заради щипка зелена трева, не спират да ме удивяват. Сигурно имат някаква своя магия тези животинки, която компенсира липсата на пръсти. Изтеглил се бях през корниза и се озовах лице в лице с животинчето, дългата му муцуна обрамчена от два завити рога. Има нещо по-особено в очите на козата, което не можеш да видиш в очите на куче, на кон или на птица. Правоъгълните зеници. Сякаш козите не са от нашия свят, а са изпълзели от ада или са паднали от луната. Двамата поседяхме заедно, разглеждайки се с взаимно недоверие, докато аз чаках дишането ми да се успокои и животът да се върне в изтерзаните ми крайници.
Открих скалната кула още в първата си година като крал на Ренар и за цялото ми време на трона именно тази каменна игла беше най-амбициозният ми враг с най-големи шансове да ме затрие. Седем пъти се опитвах да я изкатеря и тя седем пъти ме победи, а аз не се отказвам лесно от плановете си.
Веднъж Кодин ме попита защо се катеря и аз отклоних въпроса с някаква витиевата лъжа. Истината — за днес поне — беше, че когато бях малък, мама ни свиреше, на мен и Уилям. Свиреше ни на един инструмент под куполите на високата кула. Пиано. Вълшебство с клавиши в черно и бяло. Трябва да знаете, че с Уилям бяхме ужасни деца. Биехме се, заговорничехме, измисляхме всякакви щуротии и пакости. Но когато мама свиреше, млъквахме и слушахме омаяни. Помня всеки миг, помня дългите ѝ пръсти, които препускаха по клавишите толкова бързо, че се сливаха, помня как тялото ѝ се полюляваше в плен на музиката, косата ѝ се спускаше на дълга плитка по гърба, помня как светлината галеше дървената снага на инструмента. Но не мога да я чуя. Тя свири зад стъкло, затворена зад преградата на твърде много години, изгубих я, когато си тръгнах от всичко — от нея, от онази проклета карета и тръните.
Виждам, но не мога да чуя.
Когато се катеря, само тогава, увиснал на ръба на всичкото, хващам по някоя отделна нота. Като думи, така далечни и тихи, че ги чуваш, но не различаваш значението им… музиката стига до мен, почти. А за това съм готов да щурмувам и най-високия връх.
Осмата си атака на Колоната предприех в началото на лятото, малко преди принцът на Стрела да пресече границите ми, натоварен с плячка от завоеванията си в Нормарди и Орлант. Плячка и нови войски, между другото, защото лордовете на онези земи не се ползваха с обичта на народа си и принцът беше спечелил сърцата на обикновените хора още преди мъртвите им да бъдат положени в земята.
Тайната на катеренето е да се отдадеш докрай. По снагата на Колоната има места, които са толкова стръмни, че няма как да стигнеш до следващия захват, без да пуснеш предишния, а понякога трябва буквално да се хвърлиш през гладък участък от скалата. В такива моменти падаш, макар и нагоре, и ако пръстите ти пропуснат следващия захват, ще пропаднеш надолу, към камънака в основата на Колоната. В такова катерене няма половинчати мерки — залагаш всичко от себе си, цялото си бъдеще, при всяко решение. Човек може да изживее целия си живот по този начин, но лично аз не го препоръчвам. От друга страна, накрая всички умираме, но не всички сме живели. А катерачът, дори да умре млад, със сигурност е живял.
При дългото изкачване винаги идва момент, когато разбираш, че трябва или да се предадеш, или да умреш. Средно положение няма, пощада — също. Висях долепен до студения камък на двайсетина метра под върха слаб като дете, гладен като вълк, с разранени ръце и схванати мускули. За да оцелееш в планината, трябва да знаеш кога да биеш отбой. За да стигнеш върха, трябва да знаеш кога да не го правиш.