— Ако умра тук — прошепнах на скалата. — Ако падна и умра, поне ще съм живял, може би не добре, но пълнокръвно. Смъртта ми няма да влезе в летописите, но въпреки това ще съм загинал в битка. — Призовах силата си и поех отново нагоре.
И също като при шотландския крал и неговия пословичен паяк — онзи, дето се обезкуражил след тежко поражение, но после се поучил от упоритостта на един паяк и свикал отново знамената, — на осмия път успях.
Раздиран от напъни за повръщане, олигавен, изпълзях през последния ръб и най-сетне излязох на равна скала. Лежах треперещ, задъхан, разплакан почти, отвъд края на силите си.
Когато се катериш, вземаш само най-необходимото и нищо друго. Това е добър урок и планината ти го дава безплатно. Казват, че времето е най-добрият учител, но за жалост убива всичките си ученици. Планината също е добър учител и нещо повече — от време на време се смилява над някой особено способен ученик.
Планината те учи да си готов за промяна. Високо горе, сред върховете, времето може да се промени за секунди. Уж се катериш по лесен скат, а само след миг вече го прегръщаш отчаяно, докато източният вятър се пъне да издуха вледенения ти труп.
Докато щурмувах Божия пръст, научих много за това какво е да висиш на косъм. Когато най-сетне се проснах изтощен и треперещ на върха, вече знаех, че през целия си живот съм висял на косъм.
Претърколих се по гръб. Лежах на скалата и нищо не ме делеше от безмилостното синьо небе. Взел бях само най-необходимото и нищо, което да ми натежи. На тесния връх нямаше място за друг, за призраци дори, за Катерин, за Уилям, за майка ми и баща ми. Всички те бяха останали в ниското, толкова далече, че не ги чувах. Нямаше място нито за сянката на дете, нито за мътния блясък на медна кутийка. Не опасността и предизвикателството ме карат да се катеря, правя го заради чистотата и бистрия ум. Когато само петсекундно падане те дели от смърт във вид на мазно петно и натрошени кости, когато си поверил цялата си тежест на осем пръста, после на седем, после на пет, тогава решенията ти са в черно и бяло и ти избираш по инстинкт, без друг багаж, който да ти пречи.
Когато си се катерил усилно и накрая покориш невъзможния връх, виждаш света по нов начин, от друга перспектива. Не само ъгълът на гледката се променя. Самият ти се променяш. Казват, че връщане назад няма, и аз се бях убедил в това, когато се върнах във Висок замък след четири години на пътя. Вървях по същите коридори, срещах същите хора, но не се бях върнал назад — дошъл бях в един различен замък, виждах го с нови очи. Същото е, ако изкатериш някой много висок връх, само дето при катеренето не е нужно да отсъстваш с години от предишния си живот. Изкачи планински връх, погледни света от най-високата му точка и ще се спуснеш нов човек в един свят, който ще те боде с тънки различия.
Дори да оставим метафизиката настрана, от висотата на планинския връх се вижда много. Ако седнеш, провесил крака над най-големия пропад на света, вятърът развява косата ти, а сянката ти пада толкова надалеч, че може никога да не удари земята… забелязваш нови неща.
Когато сме на пътя, говорим по свой си начин. Казваме „сори“, ако ни хванат да бъркаме в чужди дисаги. Казваме, че „навестяваме местните“, ако някой брат се е отделил за тъмни дела след битка. Къде е брат Райк? Навестява местните. В Ренарските планини има един лаф, който чух, когато със сър Макин се изкатерихме до Чревца да разрешаваме поземления спор на селяните. „Он отиде да расоди камъка, ваш’величество.“ По онова време не обърнах внимание, сметнах го за местен колорит, един вид зелено стръкче в купчината тор. През годините след това го чувах често, винаги когато ставаше въпрос за някой, който се е спотаил да върши нещо тайно. Да разходи камък. Забележиш ли веднъж дума или фраза, тя сякаш се появява постоянно. Друг местен лаф е да кажеш, че някой си е „загубил стадото“. Тези лафчета ги чувах най-вече на площадката за военно обучение, от местните момчета, които бяхме мобилизирали във войската. „Оня тъпанар, Джон от Брин, ми е свил тетивата, докато съм бил на пост.“ „И сега ти какво ще правиш?“ „Нямай грижа, вече го напраих. Нашичкият Джон си загуби стадото.“
Когато застанеш на високо място, особено ако трудно си стигнал дотам, ти се открива нова перспектива. Като гледах отвисоко върховете, канарите и стръмнините, които смятах, че съм опознал, забелязах нещо ново. Издадоха го сенките — привличаха погледа към места, където теренът изглеждаше някак странен. Дълго седях на върха на Колоната, провесил крака през ръба, загледан в нищото, замислен, без да мисля за нищо конкретно, преди всичко да се слегне, също като снега в стъкления глобус, и да видя ясно пейзажа пред себе си, ясно и с нови детайли.