7.
В тъмнината на библиотеката абатът чакаше търпеливо, приведен над писалището си. Пръстите му оформяха купол, очите му бяха затворени. Тримата мъже срещу него стояха неподвижни като живи статуи. Той отвори очи и ги изгледа един по един:
Акуас, силният, състрадателният и верният.
Балан, скептикът.
Катан, истинският мистик.
И тримата пътуваха, преплели духовете си, докато търсеха Тъмните тамплиери и спускаха покрови от мисловна мъгла над движенията на Тенака Хан и спътниците му.
Акуас се върна пръв. Той отвори очи и потърка с длани жълтата си брада; изглеждаше уморен и останал без сили.
— Това не е лесно, Ваше Преподобие — каза накрая. — Тъмните тамплиери имат огромна сила.
— Ние също — отвърна абатът. — Какво още?
— Те са двадесетима. Бяха нападнати в Скълтик от група бандити, но ги избиха с арогантна лекота. Наистина са впечатляващи воини.
— Да. Колко близо са до Факлоносеца?
— На по-малко от един ден път. Скоро няма да можем да ги мамим повече.
— Не. Още няколко дни обаче ще са безценни — отвърна абатът. — Опитаха ли повторна нощна атака?
— Не, Ваше Преподобие, но го намирам за вероятно.
— Сега си почини, Акуас. Повикай Торис и Ланад да те заместят.
Абатът напусна стаята и пое по дългия коридор, вървеше бавно към второто ниво и градината на Декадо.
Тъмноокият свещеник го посрещна с усмивка.
— Ела с мен, Декадо. Трябва да видиш нещо.
Без да каже нищо повече, абатът се обърна и го поведе по стъпалата към дъбовата врата горе. Декадо се поколеба при портала — през всичките години в манастира никога не бе изкачвал тези стълби.
Абатът се обърна.
— Ела! — каза той и пристъпи в сенките отвъд.
Градинарят бе изпълнен от необясним страх. Сякаш светът му се изплъзваше от хватката му. По-възрастният мъж спря пред една врата, оформена като листо. На нея нямаше дръжка.
— Отвори се — прошепна абатът и тя се плъзна тихо в странична ниша.
От другата страна се простираше дълга зала, съдържаща тридесет сребърни брони, покрити с ослепително бели наметала. Пред всяка броня имаше малка маса, покрита с мечове в ножници, поставени пред шлемове, украсени с гребени от бели конски косми.
— Знаеш ли какво символизират тези доспехи? — попита абатът.
— Не.
Декадо се потеше обилно. Той избърса очи и абатът забеляза с тревога, че мракът се е върнал в погледа на някогашния воин.
— Това е бронята, носена от Делнохските Тридесетима, водени от Сербитар — мъжете, които са се били и умрели по време на Първата надирска война. Чувал ли си за тях?
— Разбира се.
— Кажи ми какво си чул.
— Накъде води това, Ваше Преподобие? Имам задължения в градините.
— Кажи ми за Делнохските Тридесетима — нареди абатът.
Декадо прочисти гърло.
— Те са били воини свещеници. Не като нас. Усъвършенствали са се години наред, а после са избирали далечна война, в която да умрат. Сербитар е повел Тридесетте към Делнох, където те съветвали Бронзовия граф и Дръс Легендата. Заедно отблъснали ордите на Улрик.
— Но защо свещеници биха взели оръжие в ръка?
— Не зная, Ваше Преподобие. Неразбираемо е.
— Наистина ли?
— Вие ме научихте, че в очите на Източника всеки живот е свещен и отнемането му е престъпление срещу Бог.
— И все пак злото трябва да бъде спряно.
— Но не със собствените му оръжия — отвърна Декадо.
— Един мъж е застанал над беззащитно дете, вдигнал копие за удар. Какво ще направиш?
— Ще го спра — но няма да го убия.
— Може би ще го спреш с удар?
— Да, може би.
— Той пада лошо, удря главата си в камък и умира. Съгрешил ли си?
— Не… да. Не зная.
— Той е грешникът, защото неговите действия са предизвикали реакцията ти и съответно те са го убили. Ние се борим за мир и хармония, синко — копнеем за тях. Ала също така сме част от света и трябва да се подчиняваме на изискванията му. Тази нация вече не е в хармония. Хаосът я контролира и страданието ѝ е ужасяващо.
— Какво се опитвате да кажете, Ваше Преподобие?
— Не ми е лесно, синко, защото думите ми ще ти причинят огромна болка. — Абатът пристъпи напред и положи ръце на раменете му. — Това е Храм на Тридесетте. И ние се готвим да влезем в битка с мрака.
Декадо се отдръпна от него.
— Не!
— Искам да яздиш с нас.
— Аз ти повярвах. Доверих ти се! — Декадо се извърна и се озова пред една от броните. Отново се извъртя към абата. — От това избягах, идвайки тук: от смъртта и клането. Остри мечове и разкъсана плът. Тук бях щастлив. А сега ти ми открадна това. Вървете и си играйте на войници. Аз не желая да участвам.