— Ако искате да бъдете воини, правете каквото ви кажа, когато ви го кажа — нареди им той. — Абатът ми обясни, че по следите на Тенака Хан има противников отряд. Ние ще го пресрещнем. Доколкото разбирам, мъжете, с които ще се бием, са истински воини. Да се надяваме, че мисията ви няма да завърши в ръцете им.
— Тя е и твоя мисия, братко — каза Катан с нежна усмивка.
— Никой жив човек не може да ме убие. А ако вие, свещеници, падате като пшеница, аз няма да остана.
— Не е ли задължен един водач да стои редом с хората си? — попита Балан и в гласа му се прокрадна гняв.
— Водач? Това е свещенически фарс, но добре, ще играя играта. Ала не възнамерявам да умирам с вас.
— Ще се присъединиш ли към нас в молитва? — попита Акуас.
— Не. Вие се молете за мен! Твърде много години си губих времето с това безплодно занимание.
— Ние винаги сме се молили за теб — отвърна Катан.
— Молете се за себе си! Молете се, когато срещнете онези Тъмни тамплиери, червата ви да не се втечнят.
След тези думи той вдигна ръце и поведе отряда през Храмовата порта, към Сентранската равнина.
— Сигурен ли сте, че този избор е мъдър? — изпрати мислен импулс Катан до Абадон.
— Изборът не е мой, синко.
— Но това е човек, погълнат от гняв.
— Източникът знае нуждите ни. Помниш ли Естин?
— Да. Бедният. Толкова мъдър — той щеше да е добър водач — отвърна Катан.
— Наистина щеше. Смел, но добросърдечен; силен, но нежен; интелигентен, но лишен от арогантност. Ала той умря. И в деня на смъртта му Декадо се появи при портите ни, търсейки убежище от света.
— Ами ако не го е пратил Източникът, Ваше Преподобие?
— Свърши се с „Ваше Преподобие“, Катан. Сега съм просто „Абадон“.
По-възрастният мъж преустанови връзката и минаха няколко мига, преди Катан да осъзнае, че не е получил отговор на въпроса си.
Годините се оттекоха от Декадо. Той отново беше на седлото и вятърът развяваше косата му. Копитата отново чаткаха по равнината и кръвта му се раздвижи, връщайки младостта с тътен в ума му…
Драконът, спускащ се като буря върху надирски нашественици. Хаос, объркване, кръв и ужас. Смъртно ранени мъже и смъртни викове, гарвани, грачещи щастливо в тъмните небеса.
И по-късно, в поредната наемническа война в най-забутаните нации по света, Декадо винаги излизаше без драскотина по стройното си тяло, докато враговете му пътуваха към ада, в който вярваха, превърнати в забравени сенки.
После образът на Тенака Хан изплува в съзнанието му.
Ето това беше воин! Колко пъти бе заспивал, копнеейки за битка с Тенака Хан? Лед и Сянка в танц на остриета.
Бяха се били много пъти. С дървени мечове. Дори с изтъпени саби. Победите им бяха равни. Но подобни съревнования бяха безсмислени — само когато смъртта почива на остриетата, можеше да има истински победител.
Мислите му бяха прекъснати от русобрадия Акуас, който изравни коня си с неговия.
— Битката ще е оспорвана, Декадо. Тамплиерите са открили следата им при някакво опустошено село. Ще са направили своя ход до сутринта.
— Кога можем да ги достигнем?
— Най-рано призори.
— Тогава е време да се върнеш към молитвите си, жълтобради. Направи ги силни.
Той пришпори коня си в галоп и Тридесетте го последваха.
Зората наближаваше. Спътниците бяха яздили през по-голямата част от нощта, спирайки само за час, колкото да позволят на конете да отпочинат. Планините Скода се извисяваха пред тях и Тенака нямаше търпение да достигне убежището им. Слънцето, скрито отвъд източния хоризонт, се разбуждаше и звездите избледняваха, докато розовото сияние изпълваше небето.
Ездачите излязоха от рехава горичка и се озоваха насред широка затревена равнина, потънала в мъгла. Тенака усети внезапен хлад в костите си. Потрепери и придърпа наметалото около себе си. Беше изморен и недоволен.
Не беше говорил с Реня след караницата им в гората, ала неспирно мислеше за нея. Вместо да я отхвърли от ума си, като я отдалечи от себе си, той бе успял само да си докара ново нещастие. И все пак не можеше да преодолее бездната, която бе отворил помежду им. Погледна назад към нея. Тя яздеше редом с Ананаис и се смееше на някаква шега; после извърна поглед.
Напред, като тъмни демони от миналото, двадесетима ездачи чакаха в редица. Седяха неподвижни на конете си и черните им наметала се вееха на вятъра. Тенака спря жребеца си на петдесетина крачки от тях и спътниците му се изравниха с него.