— Какво е това, мътните го взели? — попита Ананаис.
— Те преследват мен — отвърна Тенака. — Явиха ми се насън.
— Не искам да звуча пораженчески, но ще ни дойдат малко в повече. Ще бягаме ли?
— Не можеш да избягаш от тези хора — отвърна безжизнено Тенака и слезе от седлото.
Двадесетимата ездачи последваха примера му и пристъпиха бавно през мъглата. На Реня ѝ се стори, че се движат като привидения по призрачно море. Жребците им бяха катраненочерни, шлемове покриваха лицата им, ръцете им стискаха тъмни мечове. Тенака се подготви да ги посрещне, стиснал своето оръжие.
Ананаис поклати глава. Беше изпаднал в странно, подобно на транс състояние, което го превръщаше в безпомощен наблюдател. Той слезе от седлото, извади меча си и се присъедини към Тенака.
Тъмните тамплиери спряха и водачът им пристъпи напред.
— Все още нямаме поръчение да те убиваме, Ананаис — каза той.
— Аз не умирам лесно — отвърна гигантът.
Щеше да добави и някаква обида, ала думите замръзнаха в устата му, защото внезапно изпита ужасяващ страх, като удар на леден вятър. Започна да трепери и изпита силно желание да побегне.
— Умираш толкова лесно, колкото всеки друг смъртен — отвърна мъжът. — Върни се назад! Махни се оттук и иди към каквато зла съдба те очаква.
Ананаис не каза нищо; само преглътна тежко и погледна към Тенака. Лицето на приятеля му беше побеляло и личеше, че същият страх е изпълнил и него.
Галанд и Парсал застанаха до тях с мечове в ръка.
— Наистина ли мислите да застанете срещу нас? — попита водачът. — Стотина мъже не могат да ни се опълчат. Слушайте думите ми и чуйте истината — почувствайте я в ужаса си.
Страхът се засили и конете започнаха да цвилят и да тропат неспокойно с копита. Катерача и Белдер скочиха от седлата си, усещайки, че животните всеки миг ще побегнат. Езичника се приведе напред и погали врата на коня си; той се усмири, ала ушите му бяха прилепнали към черепа. Валтая и Реня скочиха точно преди жребците им да побегнат, а после помогнаха на селянката Парисе да слезе от седлото.
Тя просто заслони бебето си, което бе започнало да пищи, и легна на земята, треперейки неудържимо.
Езичника слезе от седлото и извади меча си, пристъпвайки бавно, за да застане до Тенака и другите. Белдер и Катерача го последваха.
— Изтегли меча си — прошепна Реня, но Катерача не ѝ обърна внимание. Силите му стигаха само колкото да събере достатъчно смелост да застане до Тенака Хан. Всякаква мисъл да се бие бе погребана под тежестта на ужаса му.
— Глупаво — каза водачът презрително. — Като агнета на заколение!
Тъмните тамплиери поеха напред.
Тенака се опита да пребори паниката си, но крайниците му тежаха като олово и увереността му бе изчезнала. Знаеше, че срещу него е насочена тъмна магия, ала знанието не беше достатъчно. Чувстваше се като дете, изправено срещу леопард.
„Бори се! — каза си. — Къде ти е смелостта?“
Внезапно, също както в съня му, ужасът отмина и силата потече обратно в ръцете и краката му. Без да се обръща, знаеше, че белите рицари са се върнали, но този път са от плът и кръв.
Тамплиерите спряха на място и Падаксес изруга тихо, когато Тридесетте се появиха срещу него. Сега противникът го превъзхождаше по численост и той започна да премисля възможностите си. Призова силата на Духа и се опита да проучи врага, но срещна стена, която спря усилията му… Освен около воина в средата — този мъж не беше мистик. Падаксес знаеше легендите за Тридесетте — собствените му храмове бяха построени като пародия на техните — и разпозна руната на шлема му.
Не-мистик за водач? В ума му се оформи идея.
— Днес ще се излее много кръв — извика той, — освен ако не уредим нещата като водачи.
Абадон сграбчи ръката на Декадо, когато воинът тръгна напред.
— Не, Декадо, не разбираш силата му.
— Той е човек и нищо повече — отвърна другият.
— Не, той е много повече — той има силата на Хаоса. Ако някой трябва да се бие с него, нека това бъде Акуас.
— Не съм ли аз водачът на този отряд?
— Да, но…
— Подчинявай се!
Декадо изтръгна ръката си и продължи напред, като спря на няколко крачки от облечения в черна броня Падаксес.
— Какво предлагаш, тамплиере?
— Дуел между водачи и войниците на победителя ще се оттеглят незабавно.
— Искам повече — каза Декадо студено. — Много повече!
— Кажи цената си.
— Изучавал съм пътя на мистиците. Това е… беше… част от някогашното ми призвание. Казано е, че в древните войни шампионите са носели душите на армиите си в себе си и когато те умирали, армиите им също умирали.