Тенака разговаря с водачите на Тридесетте, защото въпреки множеството легенди, не знаеше много за ордена им. Според историите те бяха полубогове с невероятни сили, които избираха да умрат във война срещу злото. За последно се бяха появили в Дрос Делнох, когато албиносът Сербитар застанал редом с Бронзовия граф и надвил ордите на Улрик, най-великия надирски главатар на всички времена. Ала макар да ги разпита, Тенака не научи много. Те бяха учтиви и възпитани — дори дистанцирано дружелюбни, — но отговорите им се носеха над главата му като облаци, недостижими за обикновените хора. Декадо беше същият; той само се усмихваше и сменяше темата.
Тенака не беше религиозен, но не се чувстваше спокойно сред тези воини свещеници и умът му постоянно се връщаше към думите на слепия търсач.
— Злато, Лед и Сянка…
Той бе предвидил, че тримата ще се съберат. И това се беше случило. Той също така беше видял опасността от Тъмните тамплиери.
През първата нощ на пътуването Тенака приближи възрастния Абадон и двамата се оттеглиха заедно от огъня.
— Видях те в Скълтик — каза Тенака. — Беше нападнат от съчетан.
— Да. Извинявам се за измамата.
— Каква беше причината?
— Проверка, синко. Но не само за теб, а и за нас.
— Не разбирам — отвърна Тенака.
— Не е нужно да разбираш. Не се страхувай от нас, Тенака. Тук сме, за да ти помогнем, както можем.
— Защо?
— Защото това е в служба на Източника.
— Не можеш ли да ми отговориш без религиозни гатанки? Вие сте хора — какво печелите от тази война?
— Нищо в този свят.
— Знаете ли защо съм дошъл тук?
— Да, синко. За да прочистиш ума си от вината и мъката — да ги удавиш в кръвта на Ческа.
— А сега?
— Сега си оплетен в сили отвъд твоя контрол. Мъката ти е успокоена от любовта към Реня, ала вината остава. Ти не се подчини на призива — остави приятелите си и те бяха избити от съчетаните на Ческа. Питаш се дали е щяло да бъде различно, ако беше дошъл. Можел ли си да надвиеш съчетаните. И сега се измъчваш.
— Можех ли да надвия съчетаните?
— Не, синко.
— А мога ли да го сторя сега?
— Не — отвърна Абадон с тъга.
— Тогава какво правим тук? Какъв е смисълът?
— Ти трябва да решиш това. Ти си истинският водач.
— Аз не съм факлоносец, свещенико! Аз съм човек. И сам избирам съдбата си.
— Разбира се, че е така, не съм твърдял друго. Но ти си мъж на честта. Когато на плещите ти е поставена отговорност, ще избягаш ли от нея? Не — никога не си го правил и никога няма да го направиш. Това те прави човека, който си. Затова другите те следват, макар и да мразят кръвта ти. Защото ти вярват.
— Не съм почитател на изгубени каузи, свещенико. Вие може и да искате да умрете, но аз не го желая. И не съм герой, а войник. Когато битката е изгубена, ще отстъпя, за да се съвзема; когато войната приключи, ще оставя меча си. Без последни смели атаки и обречени отпори!
— Разбирам това — каза Абадон.
— Тогава чуй следното: независимо колко невъзможна е тази война, аз ще я водя, за да победя. Ще сторя каквото се налага. Нищо не би могло да бъде по-лошо от Ческа.
— Сега говориш за надирите. Благословията ми ли търсиш?
— Недей да четеш мислите ми, мътните те взели!
— Не прочетох мислите, а думите ти. Знаеш, че надирите мразят дренайците — просто ще замениш един кървав тиранин с друг.
— Може би. Но все пак ще опитам.
— Тогава ще ти помогнем.
— Просто така? Без молби, увещавания и съвети?
— Казах ти, че планът ти с надирите крие твърде много опасности. Няма да повтарям. Ти си водачът — решението е твое.
— Казал съм само на Арван. Другите не биха разбрали.
— От мен няма да излезе и дума.
Тенака го остави и изчезна в нощта. Абадон седна, опрял гръб на едно дърво. Беше уморен и му беше тежко на душата. Чудеше се дали абатите преди него са имали такива съмнения.
Дали поетът Винтар е носел подобен товар, когато е потеглил с Тридесетте към Делнох? Един ден, скоро, щеше да научи.
Почувства приближаването на Декадо. Воинът бе разтревожен, но гневът му отслабваше. Абадон затвори очи и отпусна глава върху грубата кора на дървото.
— Може ли да поговорим? — попита Декадо.
— Гласът може да говори с когото пожелае — отвърна Абадон, без да отваря очи.
— Може ли да говорим както преди, когато бях твой ученик?
Абатът се надигна и се усмихна нежно.