— Хайде, Аулин — каза тя и го прихвана през кръста. — Старите казарми са наблизо.
— Не! — изпищя той и се отдръпна рязко от нея. — Те ще ме открият там. Зная, че ще ме открият.
— Студът ще те убие — изсъска Реня. — Хайде.
Старецът се предаде и ѝ позволи да го поведе през снега. Тя беше високо и силно момиче, но придвижването бе изтощително и докато си проправяха път през последните храсталаци преди Драконовия площад, вече се беше задъхала.
— Само още няколко минути — каза Реня. — После ще можеш да си починеш.
Старецът сякаш получи нова сила от обещанието за убежище, защото се затътри по-бързо напред. На два пъти едва не падна, ала тя го прихвана.
Реня изрита вратата на най-близката сграда и му помогна да влезе. Свали бялото си наметало и прокара ръка през мократа си от пот къса черна коса.
Сега, когато беше защитена от хапещия вятър, тя почувства как кожата ѝ пламва, докато тялото ѝ се нагаждаше към новите условия. Разкопча бялото си наметало от овча кожа и го свали от широките си рамене. Под него носеше лека синя вълнена туника и черен панталон, скрит отчасти от високи до бедрото ботуши, поръбени с овча кожа. На кръста ѝ висеше тънък кинжал.
Старецът се облегна на една стена, като трепереше силно.
— Ще ме намерят! Ще ме намерят! — хленчеше той.
Реня не му обърна внимание, а навлезе по-навътре в коридора.
Внезапно в другия му край се появи мъж и тя подскочи стреснато. Кинжалът мигновено се озова в ръката ѝ. Мъжът беше висок и мургав, облечен в черно. На кръста му висеше дълъг меч. Той пристъпи напред бавно, но с увереност. Реня разкрачи крака, подготвяйки се за атака, впила поглед в очите му.
А те бяха в невероятно красив виолетов оттенък и скосени като на надирските племена от севера. Ала лицето му беше четвъртито и почти красиво, като се изключи мрачната линия на устата му.
Реня искаше да го спре с думи, да му каже, че ако се приближи още, ще го убие. Но не можа. От него струеше сила — авторитет, който не ѝ оставяше друг избор, освен да му се подчини.
После той я подмина и се приведе над Аулин.
— Остави го на мира! — извика тя и Тенака се обърна към нея.
— В моята стая има огън. Вдясно по коридора — каза той спокойно. — Ще го отнеса там.
Мъжът вдигна стареца с лекота и го отнесе в стаята си, където го положи на тясното легло. Свали наметалото и ботушите му и започна внимателно да разтрива прасците му, където кожата беше посиняла и подпухнала. После се обърна и хвърли едно одеяло на момичето.
— Стопли го на огъня — каза и продължи работата си.
След малко провери дишането на стареца — беше дълбоко и равномерно.
— Спи ли? — попита Реня.
— Да.
— Ще оживее ли?
— Кой знае? — отвърна Тенака и стана, за да се протегне.
— Благодаря ти, че му помогна.
— Благодаря ти, че не ме уби — отвърна той.
— Какво правиш тук?
— Стоя си край огъня и чакам бурята да отмине. Искаш ли малко храна?
Седнаха до пламъците и споделиха сушеното му месо и бисквитите почти без да продумат. Тенака не любопитстваше, а интуицията подсказваше на Реня, че няма да има желание да ѝ отговаря. Ала тишината не беше неприятна. Тя се почувства спокойна за пръв път от седмици и дори заплахата на убийците ѝ се струваше не толкова реална. Сякаш казармите бяха убежище, защитено от магия — невидима, но безмерно могъща.
Тенака се облегна в стола си, загледан в нея, а тя самата гледаше пламъците. Лицето ѝ беше много красиво, кръгло и с високи скули, а големите ѝ очи бяха толкова тъмни, че зениците се сливаха с ирисите. Създаваше впечатление за сила, подкопана от уязвимост, сякаш в сърцето си криеше таен страх или я измъчваше скрита слабост. При други обстоятелства той щеше да е привлечен от нея. Ала когато затърси в себе си, не откри никакви емоции, никакво желание… Никакъв живот, осъзна с изненада.
— Преследват ни — каза тя накрая.
— Зная.
— Откъде знаеш?
Тенака сви рамене и добави съчки в огъня.
— Този път не води наникъде, нямате коне или провизии, но дрехите ви са скъпи и поведението ти демонстрира култура. Следователно бягате от нещо или от някого, а това пък означава, че ви преследват.
— Това смущава ли те? — попита го тя.
— Не, защо?
— Ако те хванат с нас, и ти ще умреш.
— Значи няма да ме хванат с вас — отвърна той.
— Да ти кажа ли защо ни преследват? — попита Реня.
— Не. Това е вашият живот. Пътищата ни се пресякоха тук, но отново ще се разделят към различните ни съдби. Няма нужда да научаваме нещо един за друг.