Петар остана последен на изхода и се обърна.
— Не ни съди твърде сурово, Райван — каза той.
— ИЗЧЕЗВАЙ! — изрева жената.
Тя отиде до прозореца и се загледа към града отвъд, побелял под пролетното слънце. Красив, но незащитим. Нямаше стена. Райван сглоби верига от ругатни, които се затъркаляха от езика ѝ с огромна сила. Накрая се почувства по-добре… но не много.
От другата страна на прозореца хората се тълпяха по виещите се улици и открити площади и макар да не можеше да чуе думите им, тя знаеше каква е темата на всеки разговор.
Капитулация. Шансът за оцеляване. А отвъд думите едно-единствено чувство — страх!
Какво им ставаше? Нима ужасът на Ческа бе разял силата на тези хора? Тя се завъртя и се загледа в избледнялата мозайка. Дръс Легендата, набит и могъщ, с брадва в ръка, а планините Скода се издигаха зад него като ехо на качествата му — с бели върхове, неунищожими.
Райван погледна ръцете си: къси и дебели, все още изцапани с почвата от фермите ѝ. Годините осакатяващо тежка работа ги бяха лишили от красота. Тя се радваше, че тук няма огледало. Някога я наричаха „девицата на планините“ — със строен кръст и цветя в косата. Ала годините — толкова добри години — не бяха благосклонни към нея. Тъмните ѝ коси сега бяха посребрени, а лицето ѝ беше станало кораво като скодски гранит. Малцина мъже я поглеждаха със сласт в очите, и по-добре. След двадесет години брак и девет деца беше позагубила интерес към звяра с две гърбини.
Връщайки се към прозореца, Райван се загледа в пръстена от върхове отвъд града. Откъде щеше да дойде врагът? И как можеше да го посрещне? Мъжете ѝ бяха достатъчно уверени. Нима не бяха надвили няколкостотин войници, изгубвайки само четиридесетима? Наистина — ала войниците бяха хванати неподготвени и се бяха оказали безгръбначни страхливци. Този път щеше да е различно.
Райван мислеше дълго и трескаво за предстоящата битка.
Различно?
Щяха да ги нарежат на парчета. Тя изруга, представяйки си отново момента, в който войниците бяха нахлули в земите ѝ и бяха убили съпруга ѝ и двама от синовете ѝ. Тълпата бе останала смирена, докато Райван, въоръжена с огромен сатър, не притича напред и не го заби в гърба на офицера.
После настана ад.
Ала сега… Сега беше време да си плати за танца.
Тя прекоси залата и застана с ръце на хълбоците пред мозайката.
— Винаги съм се хвалила, че произхождам от твоя род, Дръс — каза на картината. — Не е истина — поне доколкото знам. Но ми се иска да беше. Баща ми често говореше за теб. Той е бил войник в Делнох и е прекарал младостта си в изучаване на хрониките на Бронзовия граф. Знаеше повече за теб от всеки жив човек. Иска ми се да можеше да се върнеш… Слез от тази стена! Съчетаните не биха могли да те спрат, нали? Ти ще нахлуеш в Дренан и собственоръчно ще свалиш короната от главата на Ческа. Аз не мога да го сторя, Дръс. Не зная нищичко за войната. И, мътните го взели, нямам време да се науча.
Вратата в другия край на залата се отвори със скърцане.
— Райван?
Тя се обърна и видя сина си Лукас, с лък в ръка.
— Какво има?
— Конници — около петдесетина, идват насам.
— Проклятие! Как са минали край съгледвачите?
— Не зная. Лейк събира всички мъже, които може да намери.
— Защо само петдесет?
— Очевидно не ни взимат много насериозно — каза Лукас и се ухили.
Той беше красиво момче, с тъмна коса, но сиви очи; той и Лейк бяха най-добрите сред челядта ѝ.
— Е, ще ни взимат по-насериозно, след като ги срещнем — каза тя. — Да вървим.
Излязоха от залата и прекосиха мраморния коридор, за да слязат по широките стълби до улицата. Новината вече се бе разчула и Ворак ги чакаше с около петдесетима търговци, застанали зад гърба му.
— Това беше, Райван! — извика той, когато тя излезе под слънцето. — Войната ти приключи.
— Какво означава това? — попита жената, едва сдържайки гнева си.
— Ти започна това и вината е твоя. Сега ще те предадем на войниците.
— Нека го убия — прошепна Лукас и се пресегна за лъка си.
— Не! — изсъска Райван и очите ѝ се стрелнаха към околните сгради — във всеки прозорец имаше стрелец с опънат лък. — Върни се в залата и излез през Алеята на пекарите. Намери Лейк и избягайте във Вагрия. Някой ден ще отмъстите за мен.
— Няма да те оставя, майко.
— Ще правиш, каквото ти кажа!
Той изруга, после отстъпи през вратата. Райван бавно слезе по стъпалата със застинало лице. Зелените ѝ очи бяха впити във Ворак. Той отстъпи.